Приятели ме питат как върви селския живот и реших да отговоря под формата на публикация.

След натрупана база за сравнение в рамките на близо 3 месеца, мога да кажа че живея мечтата си да бъда сред природата цялостно и отдадено, а не разпокъсано и ограничено, както е било преди; сега вече градът е място за бързо вършене на неизбежна работа и прибиране на бегом на село, там където е животът, свободата, поезията, красотата, вдъхновението и необятните възможности за разгръщане на ползотворна дейност; мястото където се учиш и растеш всеки ден чрез много практическа и изследователска работа.



Всички био и еко насочени ценности оживяват и имат развитие (и покритие) именно при живот сред природата; това е най-подходящото място за изкуство, защото сред природната шир и обаяние, песента леко и свободно струи, художествено-естетичното чувство се пробужда още по-силно; природните картини са невербализирани стихове и послания в пространството, които се отпачатват в душата.

Допълнително, тежкият физически труд, мазолите по ръцете и потта по челото подсилват моралното чувство, много добре балансират и допълват характера в добродетелна посока. Това е особено важно за хората с духовна насоченост, които отделят време за четене на литература и при съчетание с физически натоварваща работа в значителна степен се предпазват от залитането в абстрактното, интелектуалното (което изсушава), теоретичното, защото именно на село е голямата практическа и фактическа проверка за това на какво е способен един човек, до колко е компетентен и до къде се простират възможностите му, - тук е големият тест! Важно е да имаме в предвид че градският човек има възможността много да напредва интелектуално, но възниква въпросът относно това какво прави за растежа и подсилването на собственото морално чувство.

Тук е и мястото за успешно реализиране на възпитателни (и образователни) задачи, защото самият простор, природни дадености и условия подпомагат този творчески процес, в който съзидателната дейност кипи, децата наблюдават и се включват като помощници, а често и като дейци по свой собствен проект. Прави ми впечатление колко обичат и колко им се отдава да измайсторят, съчинят и изобретят нещо свое, да направят нещо стойностно, в много от случаите дори без указанията на възрастните, а по собствен вътрешен подтик, импулс и копнеж като една много красива духовно-душевна проява, стопляща сърцата и радваща очите на околните; често тази дейност е миниатюрна импровизация на нещата, които правят мама и тати с ръцете си.

Всеки ден е преживяване на чудото на природата и нейните безценни Дарове към нас; всеки ден, с най-мил трепет ми се съобщава възторжено, по детски чисто и с радост: "Виж! Цъфна еди-кое си растение, напъпило е еди-кое си, зрее еди-си-кой плод... Виж! Излюпиха се лястовички; спасяваме животинки в беда; берем билки без да изтръгваме корените, а цветята само милваме с поглед без да ги късаме" и т.н, и т.н. Въобще, животът кипи, впечатленията от природния свят са много ярки, вълнуващи, с предизвикателството - на всяко живо същество от заобикалящата среда да му се знае името, предназначението и смисъла.

С богата природа Бог ни е надарил, трудностите на село са свързани с човешкия фактор - каква е културата на хората по отношение на организирането на този живот сред природата. За мен един от големите проблеми за България е свързан с това, че на селското стопанство се гледа материалистично, механично и егоистично, без да се отчита че тази дейност би следвало да бъде резултат от духовната работа и еволюционен напредък на обществото, т.е. да се гледа на тази дейност като на въпрос пряко касаещ нивото на културата, а не като на проста работа (и без дългосрочни отговорности и последици по отношение на Цялото). По този повод, често се сещам за следните думи на Татяна Благоева:

"В България и Германия казваме “селско стопанство”. Повечето народи имат друг израз, който според мен е по-подходящ: “агрокултура”. Обработката и грижата за
почвата отново трябва да стане задача на културата, творческа дейност, която създава оптимални условия, за да дадем възможност на растенията да растат здрави и да дават качествен плод. И това със съзнанието, че същинската работа в почвата не се извършва от човека, а от растенията и от живите същества в нея. Човекът трябва да създаде условията за това, трябва да култивира така средата, че това да бъде възможно. Нужни са 500 години, за да се образуват отново 2,5 см плодородна почва."

Ако някой е решил да си избира място за живот сред природата, трябва много да си отваря очите за всички съпътстващи и заобикалящи фактори, защото тесните взаимовръзки се усещат още по-осезаемо там, където ври и кипи животът (където е естествената среда).

Някои хора повдигат въпроса за живот в общност сред природата. Въпреки че правех опити и търсех такава перспектива преди, нашето семейство взе решение да действаме самостоятелно. Запознавайки се по-отблизо с реалността, на този етап нямам проблем с изживяването на духа на общността и ще се аргументирам защо. Откакто съм на село, вниквам и проявявам разбиране колко много човек е потребен на съселяните си от всички възрастови групи: старите хора са много щастливи да виждат млади покрай себе си, децата са открити за общуване и включване в разнородни дейности и т.н., има безброй поводи за оказване на помощ и съдействие и мисля че взаимопомощта в съчетание с инициативността в посока усъвършенстване са първите крачки към идеята за съзнателна и доброволна работа в общност. На село има много нуждаещи се хора, които са много щастливи от наличието на различен вид съдействие като например споделен транспорт и битова помощ. При добри взаимни чувства, може да се случват безпарични взаимоотношения като двустранна размяна на продукти. На този етап (виждайки степента на съзнание, готовност и съпътстващи проблеми) не бих се разделила с моето лично пространство, където е моят уют и установен порядък в рамките на семейството ми, държа на тази автономност и когато имам този личен простор и свобода, мога да определя до каква степен, в какви размери, с кого и до колко ще взаимодействам конструктивно и ползотворно, а когае по-разумно да огранича това взаимодействие. Допълнително, не се чувствам обвързана само с едно географско място; отворена съм към съмишленици и съидейници от цялата планета с които имам готовност да споделя изработените до този момент плодове, да се уча от светлия им пример и да пребъдваме в добродетелите, към които заедно се стремим и това също са стъпки към живот в общност. На кратко - граници за ежедневни решителни крачки в посока живот за Цялото в братски смисъл - няма!

Най-светли благопожелания от село!

Автор: Юлия Радойкова