Сухоземни лета.
Меки зими
и лелеяни брегове.
Ден-година
мине-не мине,
иде слънце,
да сме добре.
Одисей е сърцето -
пътува.
Все по-често
пътува насън.
И бленуваме
и сънуваме
очистителен
радостен звън.

Някой някъде
удря камбаната,
а камбаната е сърце,
и вибрират с звука
от зарана
слънце, птица,
безкрайно небе.

На небето сърцето е слънце.
Бие всеки ден светлина.

Сто камбани
късат в съня ми
венчелистчетата вина.

Новина. Не-вина и невинност.

Пеят близките брегове,
а сърцето-скиталец
до синьо
ще снове,
ще снове
и ще спре.

На брега си ще акостира
умореното мое сърце,
а нататък ще се простира
друго
ласкаво родно море.