https://bultimes.com/%D0%B7%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D1%8A%D0%B2-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B4%D1%83%D0%BA%D1%82-%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D1%89%D0%B0-%D0%B1%D1%8A/?fbclid=IwAR0xvEV5He4LuY-DYBJTyo1vGlnfkwF06nEkIDCG9-rA2MLkKqv_vtSrsi8


На 04.03.2019 по БНТ в 21 ч. в  часът на “История БГ”,


по темата “За другите Българии” беше изнесено потресаващо историческо познание по незасягана скоро историческа тема за българите. Предаването за несведущите представлява историческа правда и е интересно.

                  Всеки български гражданин в качеството си на данъкоплатец, независимо дали се интересува, или не от българската история, има право да задава въпроси и да дава мнение за продукта на тези служители в БНТ и учените от държавните университети, на които плаща заплатата. В това си качество ще си позволя да изразя своето мнение и да се включа в историческата дискусия задочно, извън екран, с едно историческо есе.

                  Гостите на водещия проф. Хр. Матанов са все титуловани историци-преподаватели от СУ и двама изследователи – археолог, отговорен общински чиновник и историк, министерски съветник. Вкупом разказът им е увличащ, убедителен по тон, като историци с много добри познания в традиционно представяната ни историческа “действителност”. Въпреки всичко, като резултат за мен, техният разказ се оказа объркан, в много от моментите и неверен.

                  И четиримата гости на предаването цитираха единствено ромейско-римски/западни източници. Първият един от тях е “Чудесата на Св. Димитър”. В обсъждането на едно от събитията засягащи българската история, като се вярва единствено и изключително на източник, изпълнен с описания на свръхестествени и пробиблейски явления, писан от гръцки църковни клирици, пропити освен от пушека на лоени свещи и от омраза към българите – “варвари”, мисля, че е нелогично и недостатъчно за сериозна българска историческа работа. В същото време да се отказваш (дали нарочно, или без да искаш?!) да ползваш български източници – това направо е чуждоземнен почин, а не български патриотичен.

                   За пореден път ме обхвана необяснимото тягостно усещане, че нашите историци робуват, или са подчинени на някаква забрана, омерта, да не прибягват и да не ползват български източници от другата България – Волжска България. Би било любознателно някой от тях да признае за такъв факт, ако съществува. Ще звучи скандално… Или изобщо не ги познават?!

                  В българските летописи всичко е описано от български участници в събитията, или впоследствие през поколенията е преписвано и препредавано в пълнота. Няма по-пълна и точна картина на който и да е за собствения му дом от самия домакин. Нашите историци искат да ни убедят, че собственият дом е по-добре познат от съседи и други чужди хора, които дори на си ти преминавали през прага на вратата… Що за отношение към родната история, как се нарича това?!

                  Eто какво ни казва българската средновековна летопис “Нариман тарихи”, ІІІ, 270: “Ако на гърците някой им е мил, то те разказват за него много и охотно, а за този който не им е мил, те пишат малко и въобще нищо не говорят. Та Курбат (Кубрат) е бил мил на ромеите. И на нас от кряшените (гърците) са ни известни няколко различни дати на неговото раждане и смърт и всякакви подробности за неговия живот…”

                   Тъй като епохата в предването включва Велика България на Кубрат, ще го коментирам него, но също така ми се ще да коментирам накратко повечето от изразените по екрана мнения на участниците историци. На гостите задочно може да не им хареса моята оценка и отношение, но аз имам правото, както споменах във втория абзац.

                  Доц. Николов казва за единия от синовете, или предполагаемия син на Кубрат – Кубер: “Вероятно е бил хаган, или е искал да бъде хаган на българите, които е повел. Според “Чудесата на Св. Димитър” събитията са през  678-685 г. Около 600 година след славяно-аварска обсада на Солун, е било отвлечено местното население. Тази група над 2 поколения се състояла от славяни, авари, българи, ромеи. За началник им бил поставен Кубер/Кувер. Стига до Керамесийското поле, около днешна Битоля. В ръкописите Кубер ясно е определен за българин. Вождът обикновено се излъчва от ядрото на племето…”

                  От тези изречения ми става ясно, че доцентът,  както след това и другите участници, не познават родословието на кансюбиги Курбат (Кубрат) и вътрешното устройство на тогавашните държавни машини. Това не го пише в ромейските източници и в “Чудесата…”

                  Екзалтираният от своята правота кметски чиновник г-н Т. Чобанов със спринтьорски изказ нахвърли куп “доказателства” в полза на тезата на предаването: “Най-важни доказателства дава надписът на Мадарския конник, който съобщава за чичовците на Тервел. Тези чичовци  няма кои други да бъдат, освен Кубер и този Мавър …”?! – Точно. Гениално, или почти… Ами той дали ли е запознат с публикувания гръцкия материал на надписа от “Мадарския конник”?!

                 В негова помощ ще се опитам да коментирам и самото някогашно историческо величие проф. В. Бешевлиев, за неговия превод по отрязък от екстампажа от надписите на Мадарския конник.

                   По Веселин Бешевлиев “Средновековни епиграфски паметници”:

…ΛΕΡΙΝ κε ισ τον Τερβελ−

ιν απιλθε[ν]. τον ρινοκο−

πιμενον τον [β]ασιλεαν

ουκ επιστεσαν υ θιν μ−

ου ισ Θεσα[λο]νικιν κε ι[σ

τ]α[σ] Κισινασ [απιλ]θαν...

“….на българите ……и дошъл при Тервел. На носоотрязания император не повярваха моите чичовци в Солунско и си отидоха в кисиниите си (селищата си)………….негов един …………чрез договор вождът Тервел даде на императора ……….5 хиляди ………императорът заедно с вене победи добре.”

                  Налага се да влизам в синтактичен разбор, което е познато на много малко хора, но какво да се прави, след като научната литература не иска да приема такива есета. От нивото на по-скромните ми познания по старогръцки, се учудвам, къде уважаваният професор Бешевлиев е видял в текста дума “чичовци”. На старогръцки чичо е θείος, а в текста пише  “θιν” –  дума очевидно във винителен падеж и по-скоро от θις, –νος – куп; купчина пясък, бряг, дюна. εί в θείος съществува в думата за “чичо”, както в старогръцки, така е непроменена и в новогръцки. Не ми е познато това първото “εί“-“и” да се превръща във другото “ι” “и”(като грешка на изписващия малограмотен каменоделец) и откъде се появява това “ν“, каквото в тази дума изобщо не би могло да го има в който и да е падеж. Като подлог в именителен падеж, както е преведено, би трябвало да бъде изписано като  „(οι) θείοι“. И какво прави това “υ“ там ?! Няма как да попитаме за помощ и корифея в българската епиграфиката, моя учител, покойният проф. Георги Михайлов, защо “θιν” ще се превежда като “чичо”?! А самостоятелно стоящото “υ” е най-вероятно числителното 400. Защо в превода е използвано “кисинии”, може и да греша, но думата “Κισινασ“, която е написана с главна буква, по-скоро означава название на селище. Така аз бих предложил свой превод: “… На носоотрязания император не повярваха, 400 купа (от нещо) в (от) Тесалоники изпратиха (пристигнаха) в Кисинас (за жителите на Кисинас)…”.

                  И в този ред на мисли, се пита, на какво се базира ентусиазмът на г-н Чобанов, че без съмнение ставало въпрос за чичовците на Тервел в Солун?! Само че Тервел не е имал никакви чичовци в Солун. Така е, като не се знаят българските извори.

                   Курбат (Кубрат) като младеж бил няколко години на обучение в Константинопол. Веднъж той помогнал на кан-урума Гуруглъй (ромейския император Ираклий) в неговата война с Барджил (Персия) и заради това Гуруглъй му дал за жена своята дъщеря Яндъйк-бика (Евдокия). Курбат имал петима синове, трима родни – Бат-Боян, Катраг/Котраг и Аспаръйк (Аспарух) и двама приемни – внуците на вуйчо му Бу-Юрган, Къйзъйл-Кубар и Лачъйн. Бу-Юрган (“Органа” в ромейските източници, кан-регент на Велика България /617-619 г./) и потомците му са от българо-аварската династия. Веднъж в едно от сраженията синът на Бу-Юрган – Билиг спасил живота на братовчед си кансюбиги Курбат, но самият Билиг загинал. Тогава Курбат от уважение към подвига му, осиновил двамата му осиротели сина  – Лачъйн и Къйзъйл-Кубар.

                  Видимо е, че в официалната (казионната) българската историография днес има непълно познание за приемните синове на Курбат и историците ни се лутат постоянно, като не знаят със сигурност, кой какво е правил и кога го е правил. Ще цитирам голям пасаж от “Непозната история на българите” по българските летописи за уточняване на събитията, по които към момента гостите на предаването се опират единствено на “Деянията на Св. Димитър”:

                 “ Аварският хакан Телес Тубджак (585-586) имал дъщеря Акджан и син Кущан Бу-Юрган, род 570 г., който 20 годишен през 590 г. станал аварски наместник на Ак-Улаг (Източна Влахия), Джалда (Крим) и Онкул (областта за свободна паша на коне Онгъл край Дунав), жена му била дъщерята на Багъйл Барадж, която станала жена на Алвар Аскал. Бу-Юрган имал двама известни сина – Коръймджез и Билиг, и дъщеря Су-Алан, която станала жена на Къйр-Багъйл, първият хакан-бек на Хазар-Българската империя. Коръймджез бил сабанджар (глава на аварското правителство) 34 години (630-664). След Коръймджез, на когото Авар-Суба е задължена за своите укрепления, сабанджари са били: 32 години – неговият син Кущан (664-696)… Вторият син на Коръймджез бил Кара-Багъйл или Биш-Тархан, неговият син – Могер-Тархан, станал  като баща си улуг-тархан (главен съдия, председател на Националното събрание).  

                  Билиг също имал двама известни сина – Лачъйн и Къзъйл-Кубар. Къзъйл-Кубар имал син Лачъйн, а той имал син Юмарт…

                Син на Лачъйн (от Билиг, сина на Бу-Юрган) бил Кубар Наубул(“Кубер” / “Кувер” по гръцките източници), който получил своето презиме в чест на завземането от аварските българи на урумския (ромейския) град Наубул (Нове – Свищов, “Нов /нау/ град /бул/”). През 681 година, когато Аспаръйк (Аспарух), по заповед на новия хакан-бек на Хазар Колъйн-бай, се приготвил за завладяване на северен Агил (Балканите), улчиите (агилезичните или “славяноезичните” българи) и сарбийците (славяните) на Наубул му казали: “На нас ни е наложен нов и нетърпимо тежък данък, въпреки че сме чермиши (“опълченци”, превилегирована категория сред българските селяни). Заради тази несправедливост ние искаме заедно да заминем в нови земи и да устроим там свой бейлик (княжество), като се възползваме от нападението на Аспаръйк в Урум (ИРИ). Ти си човек на честта и ние те молим да ни възглавиш, а в случай на успех на делото – да оглавиш и нашия бейлик!” Тогава сарбийците, от 300 хиляди човека на Наубул те били 200 хиляди, възкликнали: “Ако това се приключи така, то ние всички ще станем българи!” Това се случило и Кубар дал на влезлите в българлъка сарбийци названието “българи-саклани” (“българи-славяни”) …

                  Когато Аспаръйк нападнал Агил, Кубар Наубул преминал Иждар (Дунав) при град Сонгедан (Сингидон, Белград) и завзел част от Имен-Буляр или Джалмат (Илирик, Далмация) и Макидан (Македония). А трябва да се каже, че той получил от хакан Айяр (владетелят на Авар-Суба) заповед и правото с 50 хиляди души на отвличащ удар по Урум в подкрепа похода на Аспаръйк, затова неговите действия не повдигнали подозрения у никого. Без да среща никакво противодействие, Кубар Наубул основал бейлик, когото започнал да нарича Чирмъйш-Българ (от българското произношение на темата Сирмий, където очевидно са живеели досега  участващите в похода улчии и сарбийци – българи-саклани и заради които най-вероятно е наречен така новият български бейлик/аварско-българско тарханство/княжество) или Салум-Българ („Туземна“, Солунска България, според завзетото място). При това Кубар се обявил за аварски кара-андаш (зависим управител), приел аварския наместник Могер-Тархан (“Мавър”, “Мавър Бес” по гръцките извори; внук на Коръймджез, негов втори братовчед, бел. авт.) и започнал да плаща данък на Авар-Суба. Но този данък не бил обременителен за народа, защото значителна част от него плащали доброволно присъединилите се към българите урумци от град Салум (Солун). Кан-урумът (ромейският император) също признал бейлика Чирмъйш-Българ и дал на Могер и Наубул титлите урумски тархани (архонти, патриции), след като и двамата български вожда се съгласили да станат ак-андаши (независими съюзници) на Урум (ИРИ) и разрешили в Салум да бъде въведен неголям урумски отряд.

                  Щастливото съществуване на Чирмъйш-Българ завършило след 7 години през  688 година. През тази година новият хакан на Авар-Суба, Сабан, поискал от Могер и Наубул да върнат техните българи. Те наредили на сина на Наубул, Кабан, да се върне в Авар-Суба с 50 хиляди българи-улчии, отличили се в заповедта за нападение, а другия народ останал на място. Като узнал за отслабването на Чирмъйш-Българ, кан-урумът Истанджан (Юстиниан ІІ) веднага нападнал този бейлик с огромна войска и флот. Могер с българите-улчии започнал да защитава Салум, а Кубар Наубул с българите-саклани посрещнал урумците в полето. В първото сражение българите разбили урумците, но хитрият Истанджан предложил на сакланите: “Предайте се на мен и аз ще позволя на всички българи да останат тук!” Без да се съобразяват с възражението на Кубар, сакланите повярвали на кан-урума и му се предали. След това коварният Истанджан казал: “Аз считам за българи само тези, които говорят на трек-български (български тюрки) език и само на такива българи ще позволя да останат тук в обособено тарханство, а останалите ще изселя в Кимер (Мала Азия)!” От сакланите само 50 хиляди знаели трек-български език, както техните улчии (уличи) и улчиите на Могер и на тях им било позволено да останат в тарханство около Салум. Останалите българи-саклани били изселени в Капдаг или Кимер (Мала Азия, предполагаемо в района на Бурса, бел. авт.). Преди преселването те помолили за прошка от Кубар заради своята слабост и взели да се прощават с него, но той казал: “Понеже вие станахте българи, аз вас няма да ви захвърля и ще тръгна с вас!”  Истанджан го назначил за глава на преселниците. Наубул и неговите хора така и останали в Кимер, където приели кряшенството (гръцката религия). Самият Кубар Наубул приел името Джурги (Георги)…

                  Синът на Могер-Тархан бил Уран-Тархан, неговият син – Кубан, неговият син – Айбат, неговият син – Баръйс Леу-Тархан, който служил в Кимер и имал двама известни синове – Банджа (Методий) и Кущан Баксан (Константин-Кирил)…”

                  От проследяването на родовете е видно, че Кубар Наубул е племенник на Аспарух, т.е. от поколението на Тервел – негов трети братовчед. Той е пратен в изгнание в Мала Азия, а другият трети братовчед на Тервел – Могер (Мавър Бес) е изтеглен в Авар-суба. Така изниква въпроса, какви “чичовци” има Тервел в Солун?

                  На въпроса на водещия, в края на краищата, имало ли е втора българска държава между Солун и Битоля, доц. Николов интерпертира, че българите-авари се опитали да превземат Солун,  Мавър бил много умен човек, владеел 4 езика, т.е. бил от смесен брак… И какво от всичко това, има ли отношение към процеси на държавно строителство? Доц. Чобанов прави доста волни интерпретации, какво са мислили тогавашните българи в Солун, буквално по модела на екстрасензитива Кашпировски…Проф. Ал. Николов пък предполага, че Мавър може да е бил роднина на Кубер, но нямат данни, но неговото колебание пред екран сякаш подсказва, че знае нещо повече, което не е позволено да се изговаря публично точно по Българската Национална телевизия?! И никой от историците не е чувал за съществуването 7 години на Чирмъйш Българ.

                  Относно сведенията от Фредегарий Схоластик и Павел Дякон, с изключение на съмненията които има проф. Ал. Николов, общо взето се приема безпринципно тиражираните на Запад и В. Златарски концепции за българите и техния  вожд Алциок. В телевизионното предаване се говори за т.н. “хан Алцек”. Такъв хан няма. В българските летописи се пише за аварските хакани, които се считат за група от българския етнос на Велика България, което не се знае от нашата историография, и за аварския велможа Улуг-Ялчек (т.е. “Алцек”). От „Непознатата история на българите“:

               ” …(След него) 11 години управлявал хакан Сабан (618-629). През 629 година се разразили смутове, през чието време хакан на Авар-Суба (Аварска Орда, Панония) за кратко време станал синът на Кичи-Яучек, Кубар, (629-630 г.).

                  Кубар искал да въведе военен данък и с негова помощ да създаде независима от капризите на аварските велможи хаканска армия, но повечета аварски бии (князе) се обявили срещу тази реформа и възстановили на престола сваления от тях хакан Сабан. На Кубар му се наложило с 10 хиляди свои подръжници да бяга през Кермек-Българ или Бавъйр (Бавария), Алан-Кубар (Лонгобардия) и Маранг (Френското кралство) в Къзъйл-Ибер (Испания, Вестготското кралство), при своите роднини. На едно място марангите (франките) опитали да задържат бегълците, но местните жители заставили войниците да пропуснат кервана на Кубар. След него, неизвестно от какво изплашен, в Бавария избягал със своя хиляден отряд сабанджарът (премиерът) на Авар-Суба Улуг-Ялчек (син на Карт Ялчек – бий на анчийците, внук на Карт-Яучек – бий на джавъйдците/гепидите, правнук на Ар-Буга Джангиз – вторият син на Атила),  който бил сабанджар (618-630 г.). Хакан Сабан изпратил след него свои хора да му предадат, че него никой  в нищо не го обвинява и че той може свободно да се върне към своите задължения. Но Улуг-Ялчек помислил пратениците за потеря и избягал от Кермек-Българ в Алан-Кубар, където алан-кубарският улугбек (крал) го посрещнал с отворени обятия. А заради Кубар хакан Сабан искал даже в съюз с марангите да воюва с Къзъйл-Ибер, но работата се ограничила до няколко малки сблъсъка на границата на Къзъйл-Ибер с Маранг.”

                  По споменатия така наречен владетел Само и неговата държава Само в западните източници, събеседниците не знаят, че това е братът на кансюбиги Кубрат, Шамбат, който около 30 г. до 658 г., (когато е изтеглен от болния Кубрат в Киев) побеждава франките и поема властта над Авар-Суба и тогава той нарича тази държава Дулоба (“Българската държава Дуло“).

                  Развилата се дискусия за солидното българско присъствие в Италия и изобщо в страните около Алпите, показва, че нашите историци си нямат понятие за епохата на Хон-Българската империя след Булюмар и най-вече през императорстването на Атила  в първата половина на V век, когато той преименува с имена на български-тюрки всички големи градове в днешни Италия, Франция, Швейцария, Австрия, Бавария, Британия, Унгария, Чехия, Полша и Дунавска България, и те и днес носят имената си под укрита за света история. В тези територии управляват васални царе на българите или наместници на императора, от там се плаща данък на Хон-Българската империя, какъвто данък на Атила плащали и от целия познат тогава свят.

                  По въпроса за Волжска България двама от събеседниците учудващо и единодушно заявяват, че няма исторически извори и водещи в познанието тук били някакви разкопки, тук и там в археологическите култури… Твърдението не подлежи на коментар, освен да се каже, че такива мнения са присъщи на профани.

                  В експозето на Георги Владимиров за Волжска България, отчитам пълно непознаване на български извори, а отново осланяне на чуждоземните ромейски и арабски сведения, които просто няма смисъл да обсъждам, а самото предаване по-нататък става жалко за проследяване, което се потвърждава и до самия му край.

                  За обяснение на историческите събития и племенните групи във Волжска България поставят археологията на първо място, който метод за определяне хода и съдържанието на исторически събития, е меко казано неубедителен и странен, с който само може да се интерпретира на база на статистическа честота и наситеност. Както е известно, ако няма надписи по съдове, монети, епиграфски паметници, на никоя кост не е написана народността на умрелия. Така че да се кръщават всякакви скелети и погребения, че били на алани, хазари, на “тюрки” и т.н. – с такива интерпретации не е убедително, а е лаишко.

                  Заявленията на г-н Владимиров, че в Хазария през 9-ти век официалната религия е юдаизмът, е папагалско повтаряне на общоналожената измамна теза. Те не отговарят на истината, а е нещо, което е удобно за евреите и на руските панслависти и това е разобличено безапелационно в българските летописи. Населението в Хазария е българско, езикът трек-български (български тюрки). Няма официална религия в Хазария. Масовата религия е ислямът и джимът (тенгрианството). Едва през 9-ти век някои от ашин-хаканите и хакан-беците приемат юдеизма, обикновено в иджамския  (библистки) клон, а впоследствие и голяма част от народа.

                  Да се каже и да се обясняват причините за приемане на исляма, че той е въведен във Волжска България през 10-ти век по някакви арабски легенди, е смехотворно. Та още хан Кубрат приема исляма и после го отхвърля все по политически причини заради силното влияние на Багдад. Синовете му Бат-Боян и Аспарух са въведени в исляма още като деца-заложници в Кара-Бахта (Багдатския халифат на халиф Умар/Омар). Когато се завръщат първият го отхвърля, но Аспарух си умира изповядващ и двете религии – джима/тенгрианството и исляма.

                  Твърдението му, че Катраг не е заминал за река Волга, а някъде около Дон, не е истина. Твърдението му, че до 10 -ти век не се знае какво се случва в района на река Волга, също не е вярно. Историята на втория син на Курбат – Катраг е съвсем различна от това, което знае г-н Владимиров и което се пише до днес наляво и надясно като официална история на Волжска България. Българският царски род на Шишманите са потомци на рода на Катраг!

                  Ето пасажи от “Непознатата история на българите” по българските летописи:

                  След разгрома на персийската войска от арабите, когато бекът на Хазар-Суба във Велика България, Сабан Курмиш, пропаднал в неизвестност, Бу Юрган (вуйчото на Курбат) съумял да убеди новия бек на Хазар, сина на Сабан, Къйр-Багъйл, да се подчини на Курбат…

                  Правнукът на Сарос, внук на Карт-Багъйл, син на Курмиш-Сабан, – Къйр (Кър)-Багъйл, е първият българско-хазарски кан-император, хакан на Хазар-Българ от Хазарската династия  от рода на Тухчиите (653–675 г.). Наречен Къйр заради месеца на раждането му – Къйргар (октомври). През 639 г. след като Бу Юрган умрял, е лишен от кан Курбат (Кубрат) от бейлика му Маджар и известно време му служил като коняр.

                  През 653 г. Къйр-Багъйл с помощта на Бат-Боян успял да избяга от столицата на Курбат и се добрал до столицата на Хазар-Суба, Маджар (днес Будьоновск), където към него се присъединили значителна част от сакалъйпите (славяно-българска войска) и всички бугури (българи), общо около 200 хиляди души. Къйр-Багъйл се обявил за джабгусир-хакан (император) не на Велика България, а на Хазар-Българ, както заповядал да бъде наричана.

                  Към този нововъзникнал хаканат веднага се присъединили отвъд-каспийските българи-абдали (есегели) на Атрак Бурджан, улугбекът на Идел-Българ, Халджа, син на Бершуд и себерският (сибирският) улугбек Кубан или Кабан. Около 150 хиляди себерски българи на Кубан, Къйр-Багъйл прехвърлил в иделски Сувар, където били взети на обилна прехрана от хората на Халджа. С помощта на подчинилите му се себерци, чулакци (тюрки), барсъйли-уруси, барсъйли-алани и узийци за няколко години покорил целия Улуг Българ, Себер-ил (Западен Сибир и Казахстан) и Джунгар (Източен Сибир и Далечния Изток с Америка). В Джунгар имало две големи области – Бийсу (Източен Сибир), където е река Бийсу, или Енису (Енисей), езерото Бийсу, или Бойгал (Байкал) и Урай (Далечният Изток), където живеят обичащите българите къйнчедали („камчадали”, камчатци)… На изток от Урай, в Именското море (Тихия океан) съществува остров Аласкай (Аляска), чиито жители също се съгласили да плащат такъв данък на Хазар, какъвто на Туки (Атила)… За присъединяването на Бъйрбат (Белорусия и Деснобрежна Украйна, без Причерноморието) и Бъйргас (междуречието на Дунав и Южен Буг) Хазар взел да плаща на Авар-Суба малък данък, но през 680 г. цялата Авар-Суба станала ак-андашлъйк (независим васал) на Хазар…                   

                  На Курбат останали около 200 хиляди бойци. Подложен на натиск, той се споразумява през 653 г. с Къйр-Багъйл, вождът на Хазарската българска династия от рода на Тухчиите, за неговото отделяне от Велика България. Курбат решил да не рискува и казал на Къйр-Багъйл: “Това което ти взе, нека бъде твое, а останалото – мое!” Къйр-Багъйл и той не искал да започнат братоубийствена война и се съгласил с предложението на Курбат. Велика България се разпаднала на две части. Без да се бави Къйр-Багъйл прехвърлил стотици хиляди народ от Идел-Българ и Буртас (Поволжието) в Съйнджак (Северен Кавказ и Дагестан), където те започнали да строят защитни укрепления или да служат в пехотата на Дебер и Нур-Шад. Къйр-Багъйл бил първият български владетел, който създал смесени конно-пехотни войски. Българският пехотинец бил едновременно воин и строител на защитни съоръжения. Именно тези български армии от нов тип спрели натиска на арабите към Дон при Яна-Кира (Зеленокумск) и успели да създадат непристъпната отбранителна линия Кум-Маджак  – Яна-Кира-Барсъйл (Прохладный).

                  През 654 г. Къйр-Багъйл установил столицата си в Стари Сандугач (Ставропол), развърнал мощни военно-тилови бази в Джам-Българ (Ставрополските възвишения) и в Капкай-Българ („Кавказка България“ – Карачаево-Балкария).

                  Тогава се развихрят центробежни движения на кубратовите наследници при участието на своенравния му сепаратистки насторен брат Шамбат. Шамбат привлякъл към себе си племенника си Аспарух в стремежа си да завладее хаканския престол на Велика България от първия престолонаследник Бат-Боян.  

                  След смъртта на Кубрат след 660-665 г., синът на Шамбат – Тура и Аспаръйк веднага принудително се подчинили на Къйр-Багъйл и Аспаръйк бил преместен с част от неговите хора от Утиг-Бурджан (Западното Предкавказие) в Идел-Българ (Волжска България). От тук след смъртта на своя съюзник чичо му Шамбат през 672 г., Аспаръйк самоволно се преместил в Бъйрман (Западното Причерноморие), но Къйр-Багъйл по молба на своята приемна дъщеря, съпруга на Аспаръйк, си затворил очите за това… Стремежът на Къйр-Багъйл да обедини всички български земи по мирен път се оправдал.

                  Къйр-Багъйл привел Катраг от Буртас (Левият бряг на Средна Волга) в Деберзай (Добруджа). Бат-Боян, на когото Къйр-Багъйл бил много задължен, получил целия Джеремел (Междуречието на Днепър и Дон), със столици Балтавар (Полтава) и Бащу (Киев), и Илат (Северен Дагестан), заради което взел да се нарича и  Илат бир („Владетел /бир/ на Илат”)…

                  По някое време кан-урумът (византийският император) помолил Къйр-Багъйл да изведе Катраг от Деберзай (Добруджа) , като твърдял, че неговите хора нападали урумците и Къйр-Багъйл върнал обратно Катраг в Буртас (Левия бряг на Средна Волга), а изпратил Аспаръйк и неговите хора в Деберзай. Но Аспаръйк не бил безропотен като Катраг, не случайно го наричали Безбрадия Атилла (Атилкьосе). В замяна на 60 хиляди тихи катрагови буртаси Аспаръйк отвел в Деберзай 300 хиляди сурови и отчаяни хонски или джунгарски българи и жадни за грабежи анчийски българи от Себер (Северска Украйна), за които да убият 100 врагове, им е все едно да шляпнат комар. Сега чак урумците разбрали, що значат истинските грабежи и нападения. Урумците се страхували да искат отстъпки от суровия Къйр-Багъйл, но при управлението на джабгусир-хакана Колин-Бан поискали връщането на договора с Атила, по който броят на българите в Деберзай се ограничавал на 20 хиляди воини. От търговията с Урум, Хазар получавали голяма част от своите доходи, поради което Колин-Бан заповядал на Аспаръйк да остави в Онкул (Деснобрежния Дунав, Онгъл) само два тумена (20 хиляди воини) със семействата им. През 680 г. урумците се опитали вероломно да изтласкат хората на Аспаръйк от Деберзай, но частта на джунгарите успяла да се задържи там няколко месеца… За отмъщение на ромейското коварство и агресия Колин-бан нарежда на Аспарух да завладее Северен Агил и Бирак (Северните Балкани и Тракия) и след изпълнението на тази задача през 681 г. Аспарух назовава своя бейлик Кара-Бурджан (Дунавска България).

                  През халифата на източно-арабски халиф Хисам (724-743 г.), той водел война с Хазар-Българската империя и първоначално бил разгромен през 730 г. В последния му опит да се спаси от българската войска, той ангажира най-добрия си пълководец Мирван и изпразва напълно хазната за неговия поход, отказвайки да вземе кредити от Дом Надан (сарафският клан на юдеите-талмудисти, днес ционисти), очевидно патил от тяхната подлост. На Мирван му се отдало тихо да премине Кавказ и в 737 г. изцяло да разбие хванатия неподготвен сакалъйпски  корпус, който празнувал Джиена (22-25 юни). Ако към Дон не са били побързали бугурите на Инсар, то арабите са щели да пленят отстъпващия по Горен Дон хазаро-български хакан Саръй-Джабгу. Инсар, който вече попаднал под влиянието на арабите в Улуг-Българ (Велика Болгария/Велики Болгар), предложил на хакана да сключи мир с Мирван чрез приемането на исляма.

                  Хаканът се съгласил да сключи такъв мир. Това станало на 15 юли 737 г. През същатата 737 г. в аула Кащуй Руджа (Ростов на Дон) Саръй-Джабгу приел исляма и името Габдулла. Заедно с него исляма приели и 400 хиляди български бойци и техните пълководци – Инсар, Байрям (сюбаши/командир на сакалъйпите,) и други. В течение на следващите няколко години повечето от половината българи приели исляма. Велика България, чрез Хазария  се превърнала за първи път в ислямска държава. Саръй-Джабгу и повечето от приелите исляма българи приели кащуйския (шиитския) клон на исляма, докато част от тогавашните българи в аула Бурджигит (Владикавказ), избрали бурджигитския (сунитски) ислям. Денят 15 юли 737 г., който император Урус-Габдулла обявил за празник на приемането на Корана, станала втората по важност дата във Волжска България след образуването на първата в историята българска държава на 22 юни 14953 г. пр.н.е.

                  В Хазарско-Българския хаканлъйк (хаканат) от 15 юли 737 г. до лятото на 1013 г. когато Хазарска-България се разделила на две държави – Волжска България и Искел (Рус), управлявали на законни основания само императори-мюсюлмани. Никаква “Юдейска Хазария”, за каквато пишат много съвременни историци, не е съществувала никога на бял свят. А кой е създал този зловреден мит за “Юдейска Хазария”?  – Авторът на този мит е известен, това е багдатският халиф Харун ар-Рашид (786-809 г.). Той се превърнал в огромен длъжник на Дом Надан и под техния натиск заповядал на арабите да наричат хазарското шиитство – юдеизъм. Тази приказка веднага била взета на заплатено от Дом Надан въоръжение от почти всички арабски историци и от всички неприятели на ислямски Хазар-Българ: лабъйтците (левитите), Саманидите (средноазиатската династия), волжско-българските и искелски (руски) националисти, които се стремили да отделят своите области от Хазарска България. Арабските историци е трудно да бъдат обвинявани, те лъгали за “Юдейска Хазария” по заповед на своя халиф. Да се ругаят политиците също е безмислено, защото за достигане на своите цели те по свое природно естество лъжат най-безсрамно. Но лъжите на халифа Харун ар-Рашид няма как да бъдат оправдани, също така и на ортодоксалните патриарси и на Римския папа, тъй като те трябва да са образец за нравственост!

                  Истинските юдеи, изповядващи библизма, като усъвършенстван тенгризъм – българите-иджами (“караими”) в Хазарска България са били не по-малко от 1 милион. Те са владеели основните български банки, направлявали в нужните посоки българската търговия, изпращали свои багъйли в Кинеша, но никога не са сядали на хазарско-българския трон, не са възглавявали и не са контролирали хазаро-българските правителства. Работата е там, че правото да оглавяват Велика България и хазаро-българските правителства имали само около 15 стари велико-български рода. А иджам-българите били коренни българи от Близкия Изток. Там те биха могли да бъдат царе, премиери, министри, но не и тук.

                  През 944 г. с помощта на хорезмийския корпус новият хакан-бек Кубар Шах-Малик станал подставено лице на Саманидите. Шах-Малик, макар българин по произход и мюсюлманин, бил таен агент на бухарския филиал на Дом Надан. Вредите които той нанесъл на българлъка (световната българска общност, суперетнос) били неописуеми. През 944 г. той обявил за излизането на подчинените му огузи от българлъка, а през 945 г. обвинил Кара-Българ в опит да завземе цялата Хазарска България и започнал срещу нея със силите на днепровските уруси и огузи 15-годишна война (945-960).

                  През 946 г. българите-уруси начело с вдовицата на Угер Лачъйн-Младши киевската княгиня Улджа (Олга), по заповед на Кубар Шах-Малик овладели град Кара-Българ (Чернигов) и лишили Кара-Българ от цялата Черниговщина. Вече станало безмислено названието Кара-Българ и балтаварът на Черна България и Волжска България Мохаммед (943-976 г.) обявил своята част от Черна България за Ак-Българ (“Източна България“) или Идел-Българ (“Волжска България”).

                  Твърдението на г-н Владимиров, че няма връзки между Волжска България и Дунавска България е неинфрмирано и безкрайно погрешно. Още в армията на Самуил в битката при с. Ключ на 29 юли 1014 година е известно от българските летописи, че се сражава 5 хиляден волжско-български отряд. След падането на Дунавска България под византийско владичество, царските родове и архиви са изведени от волжско-българската войска във Волжска Българи и там са съхранени, а поколенията наследници и роднини на царския род са обучени в “Школата за принцове” във Велики Болгар, като накрая се връщат при свалянето на византийската власт, с логистичната и военна подкрепа от Волжска България. Тя е многократно по-богата и  по-силна държава от Дунавска България и винаги се е грижила за нейното добруване и свободи.

                  През 1101 година българският наместник на провинция Саксин (Северното Прикаспие, Северен Кавказ и Приазовието и Северното Причерноморие) във Волжска България Джанги ал-Кимаки довежда в подчинената на ромеите Дунавска България огромен керван от 1000 камили. Той е посрещнат много сърдечно още при делтата на река Дунав в Малък Преслав от текин Джан (принц Йоан Комнин), син на императора Алексей Комнин, от когото е приет радушно, когато пристига в столицата Константинопол. Джанги отбелязва като куриоз, че мечтата на много български царе да завладеят Истанбул (по трек-български) се е осъществила по мирен път при Комнините, които са от български род! Алексей и Йоан Комнин са се държали грижовно за българското население, което не се е чувствало поробено. Йоан Комнин е знаел твърде много древни истории за българите, непознати нам и е изпитвал гордост от принадлежността си към древните българи.

                  При своята обиколка из цяла днешна Източна България от Дунав до Константинопол по черноморското крайбрежие, Добруджа и Делиормана, през Балкана от Торнаба (Търново) и Саман-Бурджан (Шумен), през Тракия, Боруй (Стара Загора), и Белебейбул (Филипополис, Пловдив), през Ширдаг (София) и до Македония той написва сензационно подробен пътепис за селищната система, нейната история, пътищата и народа в България. Топонимиката на тогавашна България, в обръщение и днес, се оказва изцяло с произход от трек-български език (български-тюрки). Джанги се среща и говори свободно на български-тюрки с хон-българите които масово населяват днешните Добруджа, Делиорман, Североизточна и Източна България, Южното Черноморие, Алтъйнджар (Странджа) и Булак Бустимгас (Малко Търново), които свободно са изповядвали исляма и във всяко селище са имали джамии. Посрещан е сърдечно с организиране на панаири и търговия, тържества. Тогавашна България му се е сторила цветуща градина, а народът много трудолюбив! Проходите в Балкана се охранявали от хон-българска кавалерия, а  хон-български отряди са съставлявали доверената охрана на императорското семейство. Така че твърденията на нашите българи, изповядващи исляма, че са такива открай време, е вярно. Още с Аспарух идват стотици хиляди българи, много от които изповядвали исляма, воглаве със своя хан! По-късно това се потвърждава и от Ал-Кимаки. Тук е въпросът, ще се събуди ли българската история и държава, де пресече спекулациите за наситено турско присъствие в Североизточна България, в предвид че то изповядва исляма още от Аспарухово време, т.е., че са чисти българи!

                  Аспарух на смъртното си ложе е пожелал да бъде откаран и погребан в старата столица на Кубратова България – Балтавар (Полтава), но умира попътьом. Неговите съкровища са заровени по стар български обичай в руслото на неназована река на лобното му място в Кара Българ (днешна Украйна, може и да е това от с. Вознесенка), останало в тайна. Реториката на г-н Чобанов как е заровено съкровището на Кубрат от синовете му, изглежда доста филмово-романтично, по холивудски и фриволно. Тялото на Аспарух е транспортирано обратно в Дунавска България и е погребано в старото българско светилище Торна-Уба (“Щъркеловото светилище” – /Велико/ Търново), което локализирам, че е днещния Патриаршески манастир “Света троица”/Женски метох на 6 км. северно от Велико Търново. Самото име на Търново идва от името на това светилище, а представката “Велико” идва от крепостта Мен (“Велика“), която българите са построили наблизо срещу светилището и тя вероятно е крепостта Царевец. Пълното име на Велико Търново на български тюрки е Мен Торна Уба, преведено на български-агилски (“славянски” като калка) се получава Велико Търново!

                  Становището на историка, говорещ за Бат Бояян, че е бил едва ли не насилствено подчинен след нападения на митичните хазари, не отговаря на истината, и е волно съчинение. Както посочих по-горе, Бат-Боян още млад се сприятелява с Къйр Багъйл (Хазарски) и влиза в съюз с него по-късно при плановете да бъде нападан. Впоследствие при междуособните войни в течение на три години след смъртта на Кубрат Бат-Боян е на страната на Къйр-Багъйл, има братоубийствени сражения с войската на тандема Аспарух и чичо му Шамбат за овладяване на Джалда (Крим).

                  Твърдението, почиващо по данни от Константин Багренородни за черните българи (от Кара Българ – днешна Украйна), че са били наричани вътрешни българи е погрешно. Вътрешна България е частта от Волжска България в Прикамието, наречена на трек-български Ечке Българ.

                  Грешка е да се каже, че арабските хронисти са най-големите специалисти за Волжска България, че ги били наричали ал-булгар, а дунавските българи ал-бурджан. Историкът греши. Казва се Ак-Българ (“Източна България”) за Волжска България и Кара-Бурджан (“Западен Бурджан/България“) за Дунавска България. „Бурджан“ е палатализирана фрма на „Българ“, наричана така от някои от племената в многоплеменния български народ. Антиподите на тези две имена на държави са Кара-Българ (“Западна/Черна България“) за днешна Киевска и Черниговска област и просто Бурджан – Южното Поволжие, Подонието, Приазовието, Прикубанието, които са на изток.

                  На приключващия предаването въпрос на проф. Матанов към всички гости историци, защо българите навсякъде където стъпят, правят държави, бих отговорил вместо всички. –  Защото първата държава в света е съставена от българите още през 14953 г. пр.н.е. на 22 юни, на брега на река Волга и е наречена “Идел” (“Седем племена“). Нейният основател е жрецът/вожд  Карт Джам Кавес Таргиз Зияджи Дуло. Макар и примитивна държавица, още в палеолита, предположително се приема за такава заради създадена организаци и ред – вожд/жрец и подчинени поданици, т.е. държавна организация. По българските извори се споменава за нея при едно негово празнуване през 1184 г. от великият волжско-българския цар Габдулла Челбир (1178-1225 г.) и се празнува на всеки 22 юни, като “Деня на Таргиз”, “Денят на българската държавност”! А датата 22 юни е много знаменателна, тя има както своето астрономическо и религиозно-знаково съдържание, така и историческо-идеологически закачки. Първите астрономи в света са древни българи и от тях се разпространяват познанията по звездите и астрологията.

                  Българите са генетично устроени да създават ред и държавност, където и да са, и по света има регистрирани около 50 места, на съставяне на български държави, наричани не само с името България, но и със сродни имена, или други имена, синоними на България. Нещо което не знаят нито нашите историци, нито нашите държавни управленци. А е време да го узнаят и се гордеят с това пред всички “големи и малки началници”.

                  Бог да пази България и нейната най-древна история. Защото малцина са вече нейните защитници!

Автор: Валентин Вътов

Валентин Вътов е автор на Непознатата история на българите