Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.05.2020 06:26 - Владетели на Волжка БЪЛГАРИЯ
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 2709 Коментари: 4 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 ВОЛЖКО-БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ – Върховните канове на Волжка България* по линията на Бат Боян* (665-690); за по-ранната част от династията вж. Боян /1/*;

Тук се проследява династичната линия произлизаща директно от Българския кан Бат-Боян* (665-690) до 1583 година:

 

Бат Боян* (625/665-668, †690);

 син

Бат Тимер* или Бат Джураш* (690-700);

 син

Сула-би* (700-727), с Тервел* (699-720);

 син

Авар или Севар* (727-759); [срв.: Хавар = Савар];

 синове:

Тат Утяк - Сарачин* (745-787) + Тат Угек - Бесерман* (746-787),

а също Мардукан* (ДТ*, с. 25)

 син на Бесерман

Дамян или Бураш*, каназ* на

Тму-таркан* (Дима-таркан);

 син на Дамян

Иляс (843-870), Бек-управник на

Хазария;

 

Епохата Крум (787-814) от 787 година:

 

 син и дъщеря на Сарачин (745-787)*

Кан Караджар* или Крум* (787-814) + Na. Сарачинина

 

Български, Волжко-български, Киевско-руски, Унгарски и Хазарски клонове на българския династичен род Дуло:

 

 син на Караджар* или Крум*

Айдар (814-855) или Угър Айдар*;

майка му Аря-Услан е леля на Кан

Омуртаг* (814-831) и сестра на

майката на Хазарския хакан Урус

(824-840); Айдар е полу-брат на Омуртаг*

по линия на баща им Крум-Караджар;

 

 дъщеря на Сарачин*

Na. Сарачинина & Асенкул* (765-805),

внук на Кук-Куян и

син на Шадчин или

Саксин (ДТ., с. 27);

син на Na. Сарачинина и на Асенкул

 

Урус, Хазарски хакан (824-840);

 син

Чинваз (“Чинъвыз”), Хазарски

наместник в Галидж (Вологда);

 син

Арслан (885-921), Бек на Хазария

 син

Маджар, Бек на Хазария (921-943);

името-нарицателно е в пряка връзка

с етноса на майка му - маджарка;

 …

 

Наследствена линия на Айдар* (814-855), син на Кан Кара-джар* или Кан Крум* (787-814) и полу-брат на Омуртаг* (814-831):

Айдар* или Угър Айдар, чиято

първа съпруга, с която сключва

брак през 814 г., е дъщерята на

маджарския (угърския) вожд

Юлай-Бата*. С този брак е

скрепен първият известен мирен

договор между българи и маджари

на такова високо равнище (угрите*

или башкортите са поне 3-4 групи,

едната от които са маджарите, чийто

клон пък са мишарите);

 2-ма синове на Айдар (814-855):

1. Джилки (855-882; “Джилки” е годината “Кон”, ДТ* - с. 90) или Балтаур* (ФА*), или Балта-цар* (ФА*, 1);

+  2. Лъчин (855-883), брат на Джилки;

 синове на Джилки:

1. Мардан или Марджан (Мардукан*),

или Ар-Буга (865-924);

+

2. Бат Угор Мумин* (882-922);

+

3. Алмъш (865/895-925), първи

Кан на Волжка България*; през

885 г. Алмъш е приет от войвода-

губернаторът на Бащу* (Киев*) –

Салах-би (рус. Олег*, ПВ*), сина

на Ерек (рус. Рюрик, ПВ*), и му

е позволено да си построи вътре в

града личен дворец; Сахлаби (Олег)

е воевода от 882 г., а при него

фиктивен княз-губернатор на Бащу

(Киев*) е Угър или Угор-Лъчин* -

сина на Лъчин (855-883), братът на

Джилки (855-882); в руските хроники

Угър Лъчин е именуван Игор (ПВ*)

и погрешно е представян за син на

Рюрик – т.е. на варяга Ерек, бащата

на Салах-би (ДТ*, с. 44);

 син на Лъчин

Угър Лъчин (882-944), идентичен с

киевско-руският Игор Рюрикович (912-

945); женен за княгиня Олга* (941-969)

- дъщеря на Владимир І* (889-893 сл.) и

внучка на Борис І* (852-914);

 син

Борис* (944-972), идентичен с киевско-

руския Святослав І* (945-972, р. 942) -

син на Угор Лъчин = Игор, и на Олга*

(941-969) – дъщерята на Владимир І*

(889-893 сл.) и внучка на Борис І* (852-

907);

 син

Булимир (970/977-1015) = Владимир І

Святой* - син на Малуша* (дъщеря на

Мал* - син на Алмъш и полу-брат на

Арбат*); пра-внук на Алмъш* (865-

895-925); внук на Олга* (941-969) пра-

внук на Владимир І* (889-893 сл.) и пра-

пра-внук на Борис І* (852-914); той е

женен от ~988 г. за Анна /3/* - дъщеря

на Петър І* (927-970), внучка на

Симеон І* (893-927) и пра-внучка на

Борис І* (852-914);

 

от Булимир или Владимир І Святой

са:

всички владетели и князе на Киевска

Рус и Московия* до Юрий І Догорукий

(1090-1157) – женен за Асеневичева*

(1107-1154), до Иван ІІІ (1462/1472-

1505) – женен за Зоя-София Асенина*

от 1472 г., Иван ІV Грозни (1533-1584) –

внук на Зоя-София Асенина (1472-1511),

Фьодор І (1584-1598) – син на Иван ІV, и

Борис Годунов* (пр. 1584/1598-1605);

Родът Романови (1613-1917) е основан

от Андрей Иванович Кобила* (Кобъила:

главен боил”, †1351), който е наследен

от сина си Феодор А. Кошка (Тодор

Кота*, †1393), Иван Ф. Кошкин (Иван

Кота, †1427), Захар И. Кошкин (? Чакар

И. Кота, †1461), Юрий Захариев Кошкин

(Кота, †1503), Роман Юрьевич Захарьин

(†1543), Никита Романович Захарьин-

Юрьев (†1586), Фьодор Никитич Романов

или Филарет – монах, митрополит,

патриарх (†1633), Михаил Фьодорович

Романов – цар (1613-1645), роден 1596 г.,

и т.н. – та до императорите Пьотър I или

Петър І* (1682/1721-1725) и Николай ІІ

(1894-1917);

 

 деца на Алмъш*:

1. Арбат (пр. 882-907), Ар-Бата

или Бат Арба, служи при чичо

си Лъчин и при Хазарския бек

Арслан (885-921), “по чиято

 заповед воюва на страната на

Византия срещу Българското

царство” на Борис І* и Симеон І*

през 894-895 г. (ДТ*, с. 46); през

895-896 г. Арбат се установил в

Дулоба* или Авария*”, където

башкортите (угрите), живеещи

там под гнета на франките, го

приели за техен кан (ДТ*, с. 49);

 Арбат (Бат Арба) има син

 

Джакин, Джакан (Джакын, ДТ*);

 

? деца на Арбат* (унг. Арпад) в Унгария

 

Династия Арпатиди в Унгария (896-1301 и сл.);

 …..

 

 

други деца на Алмъш и братя или

сестри на Арбат:

са:

2. Казан или Газан; неговият син

Талиб (960-981) или Талиб Мумин

е чергубиля* (везир) при Кан Мохамед

(943-976), а след това Кан на Волжка

България;

3. Гюлби – “най-малката дъщеря”

на Кан Алмъш;

- деца на Алмъш от дъщерята на кук-

огузкия (кук: “север”) хан или кан

Салар – Нуша-би, родени след брака

й с Алмъш през 895 г.:

1. Микаил* или Ялкау (930-943,

роден ок. 896 г.);

2. Мал* (ок. 897 - ок. 970) – баща

на Малуша* и на Добрина*;

Малуша Любечанка е майката на

Булимир* - Владимир І Святой*

(970-1015), който е син на Борис*

= Святослав І* (942-972), и внук

на Угор Лъчин* (882-944), който

е внук на Кан Айдар* (814-855) и

правнук на Кан Караджар* или Кан

Крум* (787-814); срв. имената на

Мал* и Маламир* (831-836);

3. Зухра;

 

Наследници на Алмъш или Джилики (895-925), канове на Волжка България* със столици Болгар, Буляр и Казан:

 

Казан (925-930), син на Алмъш* (882/895-925) и брат на Арбат;

 

Микаил Балтавар или Ялкау Микаил Балтавар (930-943), син на Алмъш* и полубрат на Арбат;

 

Мохамед (943-976), син на Микаил (930-943); той се възкачил преди 4, ІХ, 943 г. (Мас`уди, вж. Саклани*); от 960 г. негов първи министър и фактически властител на държавата бил Талиб, син на Казан (925-930); Мохамедови синове са Тимар, Ибрахим и Масгут (Масагет*);

 

Талиб Мумин (976-981), син на Казан (925-930); управлява България още от 960 г., заемайки формално поста първи министър на държавата; от 965 до 968 г. унищожава със свои сили и чрез войските на Киевския княз Борис* или Святослав І* (964-972) мощта на Хазария* (673-969), а през 969 г. присъединявя всички Хазарски земи към Волжка България;

 

Тимар Мумин Баджанак (981-1004), старши син на Мохамед (943-976); носел прозвището Печенег или Баджанак: “Печенег”, защото майка му била печенежка княгиня; Тимар Мумин е баща на Бозок или Бозак (срв. Боз-би: “Господарката-принцеса” /ДТ*/, срв. Кира Мария*, Кираца Мария*: “господарката Мария”, срв. имената Деспина*, Деспотица* и пр.).

 

Принцеса Бозок е наричана в руските извори Болгариня* (ПВ*), която е женена за Киевския княз Владимир І Святой* (970-1014) от 981 или 982 г., след едно злополучно нахлуване на войските на Владимир и 24-хилядите воини на чичо му Добриня* (Дяу-Барин) във Волжка България. Тази война не е спомената в руската “Повест врем. лет”, или е завоалирана в друг вид и под друга дата – най-вероятно под 6493 г. (от 1 септ. 985 до 31 авг. 986 г.), когато е отбелязана война с българите, а пък точно на следващата 6494 (986) година пристигнали за мирни преговори българи-мохамедани в столичната крепост Киев (ПВ*).

 

Същото е отбелязано в българската хроника, но войната е поставена в 981 или 982 г., а “на следващата (982 или 983) година 7 български [мохамедански] проповедника се отправили в Киев” (ДТ*). Явява се разлика от 6 (или 5) години, каквато в “Повестта” е отбелязана и при други случаи – например съобщението за покръстването на България в 869 г. (ПВ*), вместо в 863 г. (ИБИ*).

 

Именно принцесата Бозок, известна в киевско-руската хроника като Болгариня*, е майка на Киевските князе Борис и Глеб*, които следва да са родени вероятно в 982-983 г. и в 983-984 г. Тоест, при смъртта на баща им Владимир І Святой* (978-1014) през 1014 г. и през съдбовната 1015 г. били съответно на 32-33 г. – за Борис, и на 31-32 г. за Глеб. А това говори, че през 1014 и 1015 г. тези български принцове били в разцвета на силите си и на върха на възможностите си да овладеят Киевския трон и, може би, да го подчинят на ислямската Волжка България*. И видимо именно това станало повод и главната причина за убийството им (руската историография твърди по някаква презумпция и без каквито и да е основателни факти, че Борис и Глеб са синове на Анна /3/*, което означава, че са родени след 988 г. /РН*/ или даже след 990 г., а през 1014-1015 г. били на около 24-26 години или пък на 22-24 години);

 

Масгут или Масагет (1004-1006), трети син на Мохамед (943-976); брат на Тимар Мумин (981-1004) и на Ибрахим (1006 - сл. 1021);

 

Ибрахим (1006-1021), втори син на Мохамед (943-976); брат на Тимар Мумин (981-1004) и на Масгут (1004-1006);

 

Ашраф, кан Ашраф Балък или Ашраф-кан Балък (1021/1022-1023 ?), син на Тимар Мумин Баджанак (981-1004); Ашраф е посочен за наследник на трона от чичо си – бездетния Ибрахим (1006 – сл. 1021), но сина на принц Сал-Сал – войводата Васил, помогнал да се възкачи на трона Азгар; син на Ашраф е принц (“емир”) Адам, който бил кан от 1077 до 1118 г.; по името на кан Ашраф е кръстена владетелската “емирска” (принцовска) династия Ашрафиди, които се приемат за преки наследници на Хабдулла Челбир (ДТ*, стр. 351);

 

Азгар (ок. 1023-1028), син на Масгут (1004-1006); Азгаров син е Ахад Моска (1062-1076), който в 1077 г. създал и укрепил Москва* за своя областна столица;

 

Ашраф-кан Балък, повторно (1028-1061);

 

Азгар, повторно (1061 - ? 1062);

 

Ахад Мосха или Моска (1062-1076), син на Азгар (сл. 1022-1028, 1061-1062); В 1077 г. Ахад Моска, вече като свален от трона и като известен търговец от столичния Болгар, построил своя пътна станция-укрепление по стратегическия търговски и военен път в западна посока – към Артан (Пибалтика) и към Киев. Тази пътна станция носела името му – Мосха или Моска, което пък станало име и на възникналия по-късно около станцията град – днешната Москва*; след Моска в тази станция и израсналото около нея селище заживели Качкини* (срв. Скача*, Качва и пр.), а самото селище е известно с русизираното име Кучково* (вж. Кучка*), които били прогонени от там от Киевския княз Юрий (Гьорги или Гюргий) I Дoлгорукий (1149-1157) – новия собственик на селището с все земите и реките около него, през които преминавал известният стратегически път (Юрий I Долгоруки, роден в 1090 или 1095 г., е женен от 1107 г. за половската* /българската/ принцеса Асеневичева*, с която имат много деца; ако Юрий I е бил при женитбата си 12-годишен, то Асеневичева* следва да е била най-много 13-годишна, като и двамата младоженци “са сключвали“ брака си според юридическите канони за възрастта на момчетата и на момичетата при браковете, узаконени във Византия* до VI (6-ти) век, включително в законите на Юстиниан I Велики /527-565/).

 

Става ясно, че нито името на град Москва* е по името на река Москва* (както тръбят Российските исторически, езиковедски и енциклопедични книги, речници, справочници и пропагандни издания), нито обратното! Обаче това съкращава историята на Москва* с цели седемдесет (70) години (т.е. две човешки поколения), защото за основаването й се смята първото нейно споменаване в историческите текстове, което е от 1147 година (когато там се срещнали князете Юрий I Долгоруки и Светослав Ольгович /Википед./). А пък и по този начин – като не се споменава истинската дата на основаването на град Москва в 1077 година – се крие всякакво споменаване на Волжка България* и изобщо на българите във  връзка с възникването на Москва и Россия, а и криенето на истината отваря за российските “специалисти“ и демагози широко вратите за всякакви лъжи и спекулации;

 

Адам (1077-1118), син на Ашраф-кан Балък (1028-1061); Принц Адам, вероятно към 1075-1076 г. избягал от стражите на Ахад Моска, оженил се за дъщерята на Таркана на Саркел* (Хин) – Дугар, превзел в 1077 г. столицата Буляр* и се провъзгласил там за Кан на България (т.е. на Волжка България). Той оставил на сваления от престола принци Ахад Моска апанажа на град Болгар* (тогава град Болгар се наричал Ибрахим) със сан на улуг-бек (= оглу-таркан, губернатор, областен управител).

 

По време на управлението на Българския кан Адам (1077-1118) от войските му на няколко пъти – явно през 1077 и 1078 г. – е разбивана армията на Сып-Булат (Изьяслав І Ярославич, род. 1024 г.), Киевски велик княз в 1054-1068, 1069-1073, 1077-1078 г. (всъщност след 27 дек. 1076 г.), който в 1078 г. бил смъртоносно ранен в битка при село „Нежатина Нива“ (РН*) – т.е. Нежъната нива [от др.-бълг. и ст.-бълг. жѧти, жѧтъ, жьнѭ, *женѭ: „жъна, жнъ, жътваря“, нежѧти, нежѧтъ: „не жъна, не жътваря“ и от ɴива, ɴивы: „нива“ (СТР*; срв. и ст.-бълг. жѧтиІ, жьм©: „стискам; притискам“, „хващам; взимам“, МС*); като при това българин би казал и писал ɴежьɴѭтъ, ɴежьɴѭта, ɴежьɴѭт­: „нежънат, нежъната“, а не „нежатина“ – срв. ст.-бълг. “възьрите на птицѧ ɴбскыѩ (ɴебеськыѩ), ѣко ɴе сѣѭтъ ɴи жьɴѭтъ“: „взирите на птице небеские (небеснийе), яко (понеже) [тя] не сее(т) ни жъне(т)...“ (Матей 6:26; Мариинско, Зографско и Асеманиево евангелия, и Савина книга; СТР*, ст. 508).

 

Обаче т.н. „руснаци“, още в периода преди поробването им от татарите в 1237-1238 г., са смесица от етноси – главно от Дулеби* (авари и склави, т.е. Поляни), Склави* (древляни* и ляхи) и Угри* (северяни*, мишари*, башкирци* и др.), като имат и много други, относително по-ограничени като процент етнически примеси – хазари*, балти*, фини, скандинавци, датчани, пруси (руси*), уруси* (населяващи земите от Киев на юг-югоизток до основното поречие на р. Урус, днешната Рос*), печенеги*, българи (волжки, кримски, кубански, киевско-дунавски, донско-днепърски – т.н. половци*), и др.

 

При това основната и преобладаваща част на т.н. „руснаци“ или „славяно-руснаци“ са базисно не-българи, затова те се ползват от изначално-чуждия им словенски* (словесен, говорим) Български език*, явяващ се за цялата им рзнородна групировка общо-комуникационен, стопанско-търговски, пазарен, административен, данъчен, църковно-служебен и единствен обединителен език (особено след покръстването им от българските епископи и свещеници от 988-990 г. насетне).

 

Но понеже Българският език* е изначално чужд за почти всички етносни компоненти на сформиращата се руска, руснашка, российска или всероссийска общност, новопоявилите се в края на Х (10-ти) век “руснаци“, имащи вече към средата на XI век даже свое общностно етническо самосъзнание, го ползват – като език и терминология – по особен и доста буквален, мимикричено-наподобителен и примитивен начин; същевременно, по същата причина – че той не е техен етнически език, те го съхраняват консервативно и не го променят в значими граници след края на Х-XI в., както това ясно се вижда от днешните украински и руски диалекти, въпреки навлезлите в тях от периода ХIII-XVI в. и насетне чуждици от разнороден произход – татаро-монголски, тюркски, немски, датски, ангийски, шведско-скандинавски, латински, османо-турски, арабски, френски и др.].

 

От войските на Адам бил превзет град Кан* (дн. Муром), в долната част на р. Ока*, и убил тамошния княз Мъшдаула (Мстислав), който бил внук на Мъшдаула (Мстислав) – Княз на Тмутаркан* (в.-бълг. Дима-таркан) и на Киевския феод в 1015-1036 г., брат на Киевския княз Ярослав І Мъдри (1015/1036-1054).

 

Тогава българските князе и велможи мюсюлмани от Кан* (Муром), обидени от действията на Адамовия военачалник и войски, напуснали града (Кан*) и основали на юго-запад град Кисан (дн. Резбн*, Рязан*), на устиуто на р. Трубеж в Ока*, който скоро станал дотолкова силен, че подчинил на себе си и Кан* (Муром).

 

[На около 90 км по права линия на изток-югоизток от Резан* е селището Търново (рус. Тырново, Tyrnovo), на река Търница (рус. Тырница). В миналото е Търнова Свобода (Тырнова Слобода), т.е. Търнова автономия, като в письмените источници от XV-XVII в. Тырнова Слобода се упоменава в числото на владенията на Терехово-Воскресенския манастир, а едно народно сказание свързва името му с болярина Търно (Тырно), който разгневил «государя всея Руси» и е изпратен на заточение в пустошта; според друго старо предание, група пътуващи по Ока българи харасали красивото и извисено над реката място, направили свое селище, и го нарекли на града-крепост и столица Велико Търново (http://www.history-ryazan.ru/node/14636 ); но тогава то накрая би било по-скоро русизирано във формата “Великотырново“, а не би запазило българската си форма Търново* – руско-писмено Тырново, а рус.-фонет. Тьнрнава. В района съществуват и топонимите Трунява, Тырмались, като Турнава директно се свежда до българското Трънава (от Трън*), във връзка с липсата на „ъ“ в руския говор и заместването му с „ы“, „у“ и др. при русизирането на български имена и думи. Така или иначе, явно селището е основано към края на XIV в., когато от 1375 до 1406 г. Митрополит на Киев и цяла Литовия, Митрополит на Смоленск, Митрополит на Твер, Митрополит на Москва и на цяла Московска Рус е българина Киприан* (пр. 1370-1406). Именно той повикал на служба в смоите митрополии много българи, сред които е и известният художник Теофан Грек*, чиято стенопис и портретика е типична по стил, светоглед, детайли, неподражаема специфика и традиция за Велико-Търновската живописна школа от втората половина на ХIV век.].

 

Принц Ахад Моска или Моска, Москха, Мосгха (1062-1076) избягал към 1087-1088 г. от град Болгар* в земите на Киевския феод-държава и бил назначен – явно от тогавашния Киевски княз Всеволод I Ярославич (1078-1093) – за областен управител, във връзка с което си построил в 1088 г. (или по-вероятно укрепил тамошното съществуващо селище или търговска пътна станция) своя областна резиденция с името Мосха или Моска (дн. Москва*); а пък синът на Ахад Моска – принц Селим, с българско име Колин (пр. 1118-1152, род. преди 1088), бил избран от населението на независимия град и феод-държава Кисан (Резан*, Рязан*) за Кисански (Резански) върховен княз (кан*, каназ*); 

 

Шамкун, *Шамъканъ или Сама-кан (1118-1135, род. ок. 1077 г.), син на Адам (1077-1118); починал от драскотина, направена от отровна вражеска стрела; негов син е принц (емир) Отяк Улуг Мохамед Джанга; от възкачването на Шамкун до 1152 г. важна роля във Волжка България играе Губернаторът в град Болгар принц Колин (пр. 1118-1152), син на Ахад Мосха (1062-1076);

 

Анбал или Хисама Анбал (1135-1163), или Исама Анбал (Ханибал ?); син на Колин (пр. 1118-1152) и внук на Ахад Мосха (1062-1076); женен за Кавказка сакланка (т.е. от др.-иранската българска етническа група, а може би именно за българка, вж. Саклани*) и затова получил прозвището Ас* – корен в Аспар*, Аспарух*, Асен* и формите им Испор*, Исперих*, Есперих*, Исен*; вероятно Хисама или Исама е производно именно на прозвището му Ас* [всъщност както Аспарук* (І век), така и Аспарух* (VІІ век) са владетели именно на Източен Кавказ и Източен Северен Кавказ, като вероятно името-епитет, базирано върху корена Ас*, е свързано пряко с източните земите, които управлявали тези принцове, а етнонима Аси, Яси (ПВ*) носят точно осетинците, населяващи част от същия югоизточен регион на т.н. Стара Велика България*]; срв. Анибал* и/или Ханибал*;

 

Отяк Улуг (Отяк Велики) или Отяк Улуг Мохамед Джанга (1163-1178), син на Шамкун (1118-1135); по-малък брат на Арбат Ос-Ладж – дядото на Гази-Барадж* (1229-1242, †1246); в.-бълг. Улуг, Улаг, Улак = др.-бълг. Олгу*: “велик, велики”;

 

Челбир* или Хабдула Чельбир (1178-1225), син на Отяк;

 

Мир-Гази (1225-1226; род. 1173 г.), брат на Чельбир и син на Отяк;

 

Алтън-бек Джелалетдин (1226-1229), син на Отяк и на принцеса Биш-Ульба – дъщеря на Кисанския (Резанския) княз Халиб, син на принц Рышдау или Рыш-таула; Алтън-бек или Алтън-каназ (княз*) има брат Халиб; Алтън-бек е женен от 1218 г. за дъщерята на Царя на Хорезм Мохамед, чийто син се казвал Джелалатдин (Алтън-бек взел неговото име след смъртта му, сложил си пояса му и се заклел да води джихат срещу татарите и всички неверни, ДТ* - с. 164);

 

Гази-Барадж* (1229-1231), син на Азан (†1217) и внук на Арбат Ос-Ладж – старшия син на Шамкун (1118-1135); майка му била себерка (българо-маджарка) от Байгул (Седморечието* в Зап. Сибир, равнината на изток от Урал, простираща се до реките Иртиш и Ишим); има брат Хаким; чичо на Гази-Барадж е Батър* – първи боляр на Киев*, който е син на Арбат Ос-Ладж – братът на Отяк (1163-1178); към края на 1230 или началото на 1231 г. Гази-Барадж, след въстанието на Алтън-бек (1226-1229, 1231-1236), е принуден да отиде при Джурга – Владимирския велик княз Юрий, тоест Юрий ІІ Всеволодович (1212-1216, 1218-1238, род. 1188 г.), който въпреки нежеланието си го назначил за управител на българския град-крепост Джун-Калу или Джун-Кула (дн. Нижни Новгород); Гази-Барадж знаел доста езици – освен родният си волжко-български и свързаните с ислямската религия арабски и персийски, явно също и тюркски, още поне германски (алемански) език и себерското маджарско наречие на майка си, като с пратениците на Папата изглежда говорел и на латински, въпреки че бил ползван и преводач; автор е на хроника за Древните българи*, за Стара Велика България* и за Волжка България*, позната с името Гази-Барадж тарихи: “Гази-Бараджовата история” и писана в периода 1241-1246 г., публикувана повторно през 1680 г. в сборника “Джагфар тарихи” (ДТ*), който е преиздаден в самият край на ХХ и началото на ХХІ век;

 

Алтън-бек, повторно (1231-1236);

 

Гази-Барадж, повторно (декември 1236-1242, †1246); през 1236 г. бяга от владенията на Владимирско-Суздалския руски велик княз Юрий ІІ (1212-1216, 1218-1238) и става васал на Моголския велик хан Угятай или рус. Угедей (1229-1241, род. ок. 1185), който също смятал рода си за произлизащ от кановете на хоните* (българите) – вероятно по майчина линия; на Гази-Барадж му била призната само титлата принц (емир) на Волжка България, но получил и сана “личен посланик на Угятай за Запада“ (всички земи на запад от Татария, включително и автономната Волжка България), като това го правело равнопоставен на синовете на Чингис-хан (ок. 1155/1206-1227) – също подвластни на Угятай, и му позволило да запази автономията на Волжка България* както в момента, така и за в бъдеще – до края на моголското надмощие в Изт. Европа; Гази-Барадж трябвало да отстъпи на татаро-монголите, които не изповядвали исляма и в т.с. били “неверници”, част от източните райони на страната, но пък подчинил цяла СИ Рус с областите на Кан* (Муром), Суздал и Владимир, Ростов, Нижни Новгород, Чистопол*, Резан и Москва, и пр., а от Новгородската “държава” взимал за страната си ј от плащания на Монголия данък (част, която съставлявала двойно повече от давания дотогава на Волжка България от Рус “Ростовски данък”, формиран от данъците на Ростов, Рязан и Кан); през зимата на 1237-1238 г. Гази-Барадж напълно разгромил с Волжко-Българските войски армията на скрилия се в горите Руски (Владимирски) велик княз Юрий ІІ (1212-1216, 1218-1238), който бил обезглавен; във войната с Волжка България и Рус през 1236 и 1237 г. монголите загубили 35 000 татари и 91 000 други (тюркмени, кашеки, кипчаци), а след войната на отдих в степта се оттеглили 45 000 татари и 79 000 други (техни васални бойци), тоест татарското настъпление започнало с 80 000 татари и 170 000 техни съюзници, или общо с 250 000 армия; същевременно при превземането на Буляр* били убити от татарските орди 400 000 българи, при превземането на Банджа – 80 000 българи, при завземането на Резан* – 70 000 улчийци (“васални жители, поданици”, които не са от български произход, като по някога под улчийци = рус. уличи, се имат предвид склави* = славяни*, угри* = себери* или маджари*, но може би и анти* = анчийци*), при завземането на Суздал – 360 000 улчийци, при завземането на Казил и Батавил* (дн. Путивл) – 100 000 улчийци, а след всичко това във Волжка България останали 1 500 000 българи и 750 000 фини, маджари (себери*, угри*), саклани-уруси и чуваши* (сербийци), в областите на Резан* и Суздал – 4 500 000 улчийци и 600 000 фини (ДТ*); при преговори през 1236-1238 г. бил сключен договор от Гази-Барадж с Папа Григорий ІХ (1227-1241), че няма да се нападат Германските земи, като този договор безспорно бил съгласуван с Цар Иван Асен ІІ* (1218-1241) – гарант на Латинската империя и застъпник на папските интереси в Източна Европа, който може би взел и пряко участие (чрез свои легати) в установяването на връзките с Волжка България, в преговорите и в изработването на споразумението (множество косвени данни говорят, че Иван Асен ІІ* още през 1223 г. взел дейно участие в подготовката и провеждането на битката с татарите при река Калка*); през 1240 г. Гази-Барадж бил принуден от Монголския велик хан Угятай или Угедай да участва в двугодишното татарско настъпление (1240-1242 г.) срещу Бащу (Киев*), Байлак (Полша) и Маджар (Унгария), при което татарите, дори и да са преминали през някои периферни български райони, не посмели да настъпят в християнското Царство България;

 

През 1240 г. братът на хана на Кипчакската орда Батий – коварният Беркай, нападнал волжко-българската област Буртас и я разорил. Използвайки това, волжко-българският принц Иляс Ялдау вдигнал метеж срещу Гази Барадж “и с помощта на [волжко-българските принцове] Боян (Боян-Мохамед) и Исмаил (Тухчи-Исмаил) завладял [градовете] Нур-Сувар и Болгар. Хитрият Ялдау (Иляс, Ильяс Ялдау), обаче, не се решил в обстановката на неопределеност да провъзгласи себе си за Кан и насърчил джиена (народното събрание) на въстаниците да провъзгласят за глава на страната [мулла] Гали с титлата сеид”. Но пък много възрастния мулла Гали (†1242), въздигнат за сеид, се провъзгласил за действителен държавен глава и изпратил възвание към всички български области, което объркало плановете на Иляс. Гази Барадж получил подкрепа от Посланика на Великият хан Угедай (1229-1241) – Кутлу-Буга, който подозирал за връзката между Кипчакския хан Беркай и метежника Иляс Ялдау, изпратил на Българския кан в помощ войската на Субятай. Метежът бързо бил потушен, а Гази Барадж простил на водачите му Иляс Ялдау, Боян, Исмаил и Кул-Бурат (вж. Казак*);

 

Хисам, Хисама или Исама (1242-1246), син на Гази-Барадж (1229-1246); бил издигнат от баща си за владетел, като Волжко-Българска столица е Нур-Сувар; срв. Исен*, което е форма на Асен*, също Аспар* - явяващо се и като Испор*, както и Аспарух* – записвано и като Исперих, от където може да се заключи, че Хисам ~ Исам е форма на Асам, Асама, от корена Ас* (вж. по-горе Анбал или Хисама Анбал /1135-1163/);

 

Иляс Ялдау (†1246), син на Челбир* (1178-1225); командващ конницата при Гази-Барадж; Превратът на Иляс Ялдау бил подкрепен от принцовете Боян-Мохамед (Боян /6/*) и Тухчи-Исмаил. Самият Иляс Ялдау, който не бил поддържан поне от половината военнозадължено население на Волжка България, скоро е убит със стрела, когато стоял на крепостната стена на Нур-Сувар;

 

Хисам (Хисама, Исама), повторно (1246 - †1263); след преврата на Иляс Ялдау, който бил потушен и с татарски войски, водени от Уран-Китай – син на емир Субетай (най-добрият полководец на Чингиз-хан /1206-1227/; не бил татарин, но водил татарите в Европа през 1223 г. и имал равни права с Чингизидите), владетелят Хисам спасил Болгар* от татарски погром и отново го направил столица на Волжка България (“Животоописание на Гази-Барадж” от Гази-Баба, завършено в 1262 г. /ДТ*/); Авторът на “Животоописаанието на Гази Барадж” – Гази Баба, бил главен наместник на Волжка България в Ростов* (в.-бълг. Джир), който е разкъсан в Ростов от хората на руските князе към края на 1262 или началото на 1263 г. Причината била, че Волжка България, оглавявана от Хисам, се отказала да признае зависимостта си от владетеля на Кипчак хан Беркай (?-1267), който през 1262 г. се отцепил от Великато Орда. В този момент България имала по-изгоден договор с хана на Великата Орда, чиито войски – елитния корпус на Бурилдай, който бил посланик на Великата Орда в България (стр. 202), стояли между долна Волга и р. Урал, т.е. между Кипчак и Волжка България, и не позволявали на Кипчакските тюрки да нахлуят в българските земи, а същевременно териториите на Ордата били чак на изток от Кипчак – достатъчно далече, за да могат хановете й да се намесват във Волжко-Българските работи (татарите на Бурилдай “всички ги наричали “български татари”, и те самите се гордеели с това си име”, ДТ*). Тогава руските князе, които по-рано се подчинявали на Волжка България, но, за разлика от нея, признали зависимостта си от новосъздадената автономна държава Кипчак, били накарани от Кипчакския владетел Беркай да нападнат българските търговци и наместници. Те разграбили българските търговци в Балин (Суздал* и СИ Русия) и Джир (Ростов*), а главния наместник на България – Гази-Баба, бил разкъсан на късове в самия Ростов. Българският кан Хисам решил да изтърпи това със стиснати зъби, за да не дава повод за война на Беркай, който можел да накара Великата Орда да остане пасивна в един конфликт между България и Кипчак. Обаче тогава се изявил стремящият се към властта син на Иляс Ялдау (1246) – Тухчи-Исмаил, наричан от татарите Джука* (по името на града му Джуке-тау или Чука-тау, но бълг. Джука*: “горна устна; уста”); той високогласно и гръмко обвинил Хисама в страхливост и повел войските си от своя град и феод Джукетау (Тухчи, рус. Жукотин, днес Чистопол*), който най-късно от 1246 г. плащал данък на хазната на Волжка България (както и някои други градове, в т.ч. и руски), тръгвайки към главния български град Болгар*. Обаче когато пристигнал там, разбрал, че Хисам/а е починал, а скърбящите и объркани князе веднага го издигнали на трона в столицата Болгар.  (ДТ*, стр. 201);

 

Тухчи-Исмаил, Кан на Болгар (1263-1267);

 

Боян-Мохамед, Кан на Казан (1263 - †1264), син на Алтън-бек; вж. Боян /6/*;

 

Лаиш (1264-1267), син на Боян-Мохамед;

 

Алим-бата, Алама, Бат Алама, или Халим-бек (1267-1277); в ново-руски вариант името се пише и Галим-бек, но формата Алама ясно показва, че началната е “Х”, а не “Г”, което “г” в руския понякога “прикрива” звука и буквата “К”; Алим-бата завладял трона “след смъртта на Беркай” – независим владетел на Кипчак (1257/1262-1266), а управлявал по време на Великия султан Би-Борис – т.е. Бат-Борис; този Бат-Борис е “по род е от българските печенеги”, като преди да стане “Султан“ или “Велик султан“, бил попаднал в плен на куманите (кипчакските татари) при завземането от тах на Багча-Болгар* (в Крим*, днес Бахчи-сарай) и е продаден на ромеите, а след това на мамилски търговци…; татарите се страхували от връзката на Алим-бата със Султан Бат-Борис, “но султанът не успял да помогне на своите съотечественици” (ДТ*, с. 202); Алим-бата е основоположник на династията Алама*;

 

Тухчи-Исмаил (1277-1278?); син на Илияс или Иляс Ялдау (1246); първоначално княз на Джуке-тау (дн. Чистопол, рус. Чистополь); убит в битка при крепостта Татяк със 120-хиледната армия на Кипчакския татарски хан Манкай, включваща и 40-хиляди руснаци, като в битката кипчакската войска загубила 50 000 татари (тюрки-кипчакци) и 20 000 руснаци; След тази битка татарският военачалник на областта-държава Кыпчак – Корым-Тимур (тъст на Манкай или Менгу-Тимур), бил убит при нападението над Чистопол* (Чаллы) от желязна стрела, попаднала в окото му (с такива стрели, пробиващи броня, се стреля от специални “дълги лъкове“, ползвани от преди 1236 г. във Волжка България и чак век-два по-късно навлезли в Западна Европа). Всичко това се случило след смъртта на Кипчакския хан Беркай или Берке-хан (1257/1262-1266) и откъсването на полководеца Бурилдей от Великата Орда (или Велик Могол). Чак тогава новия Кипчански хан Манкай или Менгу-Тимур, Менук (1266/1267-1282), който злостно ненавиждал мюсюлманите (или волжките българи, понеже били в съюз с Великата Орда и затова явни врагове на вече автономната Кипчакска орда или Златната орда*), нахлул със свойта 120-хилядна армия през владенията на Бурилдей във Волжка България* и в сражение при застроената само наполовина крепост Татяк, с първобитна жестокост и злоба, унищожил едва започналата да се събира 15-хилядна българска войска. В тази битка именно бил убит и Тухчи Исмаил. По време на сражението при крепостта Татяк, или след тази битка, синът на Тухчи-Исмаил се укрил в Чалли или Чалли-Кула – днес град Чистоплол*, който бил нападнат от Корым-Тимур (ДТ*, с. 203);

 

Алим-бата или Халим-бек, Алам-бата, повторно (1278-1292); дъщеря му Алака* – принцеса от династията Алама, основана от баща й Алим-бата, е първа съпруга на Татарския военен предводител Ногай* и майка на Чака*. Ногай се жени за Алака в годините преди 1262 г., като с брака си приема и исляма, възоснова на което е включен в списъка с имената на татарите-мюсюлманите, изпратен през 660 г. от Хиджра (1262-1263 г.) от Кипчакския ордински владетел Беркай (1257-1266) на Мамелюкския султан Ал-Малик-Аз-Захир. Самият принц Чака през 1299-1300 г. пристига в Търново, като според различните версии или става Български цар (1299-1300), или е претендент за Българската корона, или пък просто намира убежище в Търново и по стечение на назрелите обстоятелства е въвлечен в интригите около престола на България; но той във всички случаи участва в събитията по силата на легитимното си право на принц от рода Дуло по линия на майка му Алака. После Чака* е арестуван в Търново – към края на 1299 г. или началото на 1300 г., и по-късно е екзекутиран в Търновския затвор от царските палачи-евреи, а главата му е изпратена на Татарския хан Токту или Тохтамъш (1291-1312). За края на Чака съобщава и арабинът Рукнаддин Байбарс и ан-Нувайри"... Тогава той [царят, т.е. Теодор Светослав*] го затворил в своята крепост, неречена Терново, и съобщил за това на Токту. Този заповядал да го убият и той [българският цар] го умъртвил в годината 700 от Хиждра" (=16 септември 1300 - 5 септември 1301 г. от Р.Хр.) или според формулата в 1301 г. (ПР*), което отговаря на българската 6808 г. от СС – от 1 март 1300 до 28 февр. 1301 г.; Втората съпруга на Ногай* – Ефросина, за която се жени през 1266/67 г., е извънбрачна дъщеря на Византийския император Михаил ІІІ Палеолог-Асен (1261-1282), което предполага, че от това време Ногай, а може би и сина му Чака, са били християни (въпреки уверенията на Ногай през 1270-71 г. в писмото си до Султана на Египет, че се е посветил на исляма, което прилича повече на дипломация); и това обстоятелство може да е едно от основанията Чака да не търси към 1299-1300 г. убежище в ислямизираната, макар и не напълно, Източна (Волжка) България, а именно в християнска Западна (Дунавска) България;

 

Алама или Мохамед-Алама (1292-1307), син на Тухчи-Исмаил и внук на Халим-бек или Алим-бата (тоест Тухчи-Исмаил бил женен за дъщеря на Алим-бата, сестра на Алака*); баща на Юсуф (Иосиф) и на Исмаил-Гали; Алама е първи братовчед на Чака* (1299-1300/1301);

 

Касим Булак (1307-1327) или Касим Булак Алама, син на Халим-бек или Алим-бата и брат на Алака* - майката на Чака* (1299-1300);

 

Мугалим Фазыл Булюм-Орда (1327-1340), Му-Галим или Мир-Галим (от Гали – срв. Гали-бей, Шейх-Гали и др.), по баща и дядо – Алама, син на Исмаил-Хали и внук на Мохамед-Алама;

 

Мир-Махмуд, Волжко-Български кан, емир (1340-1359), тоест “Великият” Мохамед, по род – Алама, син на Касим Булак; за Мир* виж също Оморт*, срв. О`Мир-Пресиан (Пресиан*), Омуртаг*;

 син

Азан-Хасан, Волжко-Български кан (1359 – 1380), или ? Асен (вж. ДТ* - с. 217); по род – Алама, син на Мир-Махмуд; може би под Азан се крие Асен*, а под Хасан – “красивия; добрия”, или “висшия велможа, аристократа, господаря”; но е възможно не Азан, Азен [ﺁﺫﻦ], а формата Хасан, Хасен *[ﻫﺎﺴﻦ] да крие името Асен *[ﺍﺴﻦ’]; вж. Асен*;

 син

Бат Омар, Волжко-Български кан (1380-1422), Омор или Омур*, по род – Алама; син на Азан-Хасан (1359-1380); др.-бълг. и ст.-бълг. Бат-Омар или в.-бълг. Би-Омар, срв. Омур*, Омуртаг* (814-631) или Омур-таг: “Омур-върховният” (др.-бълг. таг, так е епитет, свързан с авест. taхma: “крепък, силен”, tax-: “ток”, tiγra-: “остър; пробиващ”, tiγri-: “стрела”);

 

Гайша-хатын Гали-бей, по прозвище Казанчы, Волжко-Български кан (1422-1445), по род – Алама, син на Бат-Омар (1376-1422); негов син е Айдар;

 

Ябык-Мохамед, Волжко-Български кан (1431/1445 – сл. 1466), син на княз Хусаин; получил в 1436 г. грамота от Кипчакския (Златно-Ординския) татарски хан Улуг-Мохамед за независимост на Волжка България (ДТ*, с. 233), която по-късно била препотвърдена и от хан Саид-Ахмед (с. 234); младши син на Ябык-Мохамед и негов наследник е Хабдел-Мумин (1445-1481);

 син

Хабдел-Мумин, Волжко-Български кан (1445-1481), син на Ябык-Мохамед;

 син

Юсуф ал-Мохамед – Саин (“Казански”) (1478, 1481-1524), син на Хабдел-Мумин; брат на Бураш;

брат

Бураш (1481-1508), син на Хабдел-Мумин; брат на Юсуф Ал-Мохамед – Саин; син на Бураш е Мансур (1508-?);

 племенник, братанец

Кул-Ашраф или Ядкар Кул-Ашраф Артан (1524-1552), син на Юсуф-Саин (1481-1524);

 

Хусаин (1552-1569), син на Кул-Ашраф;

 син

Шейх-Гали (1569 – сл. 1583), син на Хусаин; отстъпил в края на 1583 г. от столицата си Уфа към Киргизия (кър-гузи), запазвайки титлата и положението си, а също държавната хазна и царската библиотека; Обаче силите на Волжка България били вече толкова отслабени от настъпилия заради сушата на 1583 г. повсеместен глад и дългогодишната война, че и след смъртта на Московския улуг-бек Алаша (великия княз Иван ІV Грозни /1533-1584/), която настъпила на 18 март 1584 г., и възкачването на хрисимия му син Фьодор І (1484-1598), Шейх Гали не пожелал да възстанови положението на държавата си, хвърляйки отново поданиците си във военни действия срещу шайката на алчните и безапелативни руски боляри, защитаващи новите си владения и приходите от тях. А при това откъм 1560 г. насетне скъпо струващата на Московския владетел и не носеща му необходимата възвръщаемост война срещу Волжка България я водела именно върхушката на “руските” боляри* (рус. Бояр, от ст.-бълг. Боил*, Боляр*, в.-бълг. Боилар); те се ползвали в активния си стремеж към самовластие и заграбване на все повече земи и богатства от физическата и психическата неуравновесеност на Иван ІV (роден 1530 г. – 18 март 1584 г.), вледствие на болестта му, която се изострила в последните 20-тина години от живота му;

 

[Тези “руски” боляри – по-точно московски или московско-руски боляри, както могат да се определят поради орбитирането им около Московското княжество, до към 1480-1500 г. не били свързани всъщност с Москва, а влизали спорадично в сношения с княза й и то по-скоро случайно, според моментните си интереси и желанието на татарската Орда, която определяла кой ще бъде “велик княз” и от кои околни князе и поземлени собственици той ще събира данъците за Ордата. Именно Ордата назначила за “велик княз” и Дмитрий Донски (1362-1389, род. 1350), и сина му – Московския княз Василий І Дмитриевич (19 авг. 1389-1425), когато българинът Киприан* е Московски и Всерусийски митрополит (1378-1406), назначава и неговият син Василий ІІ Василевич (1425-1433, 1435-1446, 1447-1462; роден в 1415 г.), чиято майка е Галичко-Литовската княгиня от български произход София Витовтна (съпруга на Василий І от 1390 г. и оженена за него от Киприан*, когато пък след няколко години Киприянвия родственик Григорий Цамблак* ще стане Митрополит на държавата на баща й Витовт).

 

Но и Василий ІІ не създал трайна “московска” групировка от местните и околните боляри, които влизали в различни съюзи и с него, и против него, и често се прегрупираи, а след смъртта му си останали противници и на Москва, и на Московския княз.

 

Болярите започнали да се обединяват около Московския княжески трон едва в периода от 1480-1490 г. насетне, при князуването на Иван ІІІ Василевич (1462 – 27 окт. 1505, род. 1439-1440 г.), който към 1472 г. управлявал над град Москва и хинтерланда му и само формално, но не и фактически над град Владимир и областта му – т.е. властта му се ширела над по-малко от 20 хиляди кмІ (РН*), а може би и върху половинат от тях, като при това бил в остър конфликт или война с всички околни страни и феодали, включително и с братята си (верно е, че през 1471 г. е фиксиран един организиран от Иван ІІІ поход към Новгород, който завършил с някакво успешно за московеца сражение на р. Шелон и пленяването на Новгородския предводител Димитр Борецки – по-късно екзекутиран, с подписване на формален договор и с реално получаване на новгородки пари от победителите /РН*/; обаче за грабителски походи винаги лесно се намирали съмишленици, но те не били васали или съюзници и броят им в едно нападение не показва реалната величина на Московския феод и силата му).

 

Острата промяна в статуса на Московия, видима откъм 1478-1480 г., настъпила едва когато на Московския трон застанала българската и византийска принцеса Зоя-София Асенина* (1472-1503), имаща поради принадлежността си към Българската царска династия законен сюзеренитет над почти всички от най-висшите (царските принцове) български велможи и над всички от висшите (боилите, великите князе) български аристократи в земите от Галиция и Украина до Волжка България и Урал; именно Зоя-София Асенина укрепила позициите на московската корона и лично тя поела в свои ръце политическия курс към хегемония и за активно нарастване на Московския феод. И тази българска принцеса се справила отлично с тази своя амбиция, защото към времето на смъртта й през 1503 г. Московия вече контролира, заедно с необятните територии на полузависимата от Московския дворец Новгородска “република”, към 2 милиона кмІ (РН*); а това гигантеене създавало за близките до Московската княжеска корона феодали много възможности за забогатяване, което пък е доста силен магнит за обединяване на болярството около пирамидата на властта и богатството в прераждащата се от град-феод в същинска, но незряла и нестабила държава Московия, с крехки властови групировки, лесно потъпкваща моралните принципи и налагаща чрез новоболярската си върхушка в своята битност бруталността и жестокостта.

 

Самата женитба с българската принцеса Зоя-София Асенина била толкова важен и съдбовен акт за по-нататъшното съществуване на Московския княз Иван ІІІ, на синовете му и на неговото княжество, а женитбата и съдбата на княза пък били толкова плътно свързани с българите от Балканите, Унгария и Галичко-Литовия до Урал, че през 1472 г., когато Римският папа обвенчал Зоя-София с Иван ІІІ, Московската църква, чийто патрон е самият Московски княз, канонизира за светец именно българина и Всеруски митрополит Киприан* (ок. 1330-1406). Беспорно това канонизиране можело и да почака, ако не било толкова важно, още повече, че са известни както десетилетния конфликт на Дмитрий Донски с Киприан, така и конфликта между “московските” свещеници и недолюбваните от тях български свещеници, служещи в Московия и във всички земи между Волга, Карпатите и Атон (вж. карта 1526 г.). Обаче точно канонизирането на митрополита-българин трябвало да се чуе навред из съседните и по-далечните земи, за да се извести какъв вид основна промяна се извършва в политиката – държавна и църковна, на Московското княжество;

 

След 1560 г. и особено след смъртта на Иван ІV Грозни (1533-1584) – наричан от в.-българите Алаша* (срв. рода Алама), същите “руски” боляри, представляващи преди всичко стари български фамилии, които безконфликтно включили в състава си и новоприсъединените от 1552 до 1582-1583 г. волжко-български феодали – най-често сродници на първите, били толкова сплотена и мощна корпоративно действаща социална групиравка, стояща срещу всякакви чужди и вътрешни сили, стремящи се да ограничат правата им на самоуправление и печалбите им, че унищожили властта на хрисимия Фьодор І Иванович (1584-1598) и на извисяващия се над тях царуващ от 1584 г. Борис Годунов* (1584/1598-1605), и хвърлили Московска Рус в безцарствие – наричано “смутното време” и период на своеволната самоуправа на болярския “Земски събор”.

 

Този период на болярското самовластие завършил чак с укрепването на властта на произлязлата от средите на българската висша болярска (боилска, вж. Кобила /3/*) аристокрация родова династия Романови. То станало през втората половина от царстването на Михаил Фьодорович Романов (1613-1645) или по-скоро дори чак при утвърждаването на възкачилия се на 16-годишна възраст Алексей Михаилович Романов (1645-1676, род. 1629) и превръщането му в същински владетел. А пък казаният Алексей Романов станал истински владетел, способен да се справя с болярската групировка, чак някъде във времето след приетото от Земския събор в Москва на 1 ноември 1653 г. решение за съединяване на Московия с Украина и знаменателната 1671 г., когато е потушена селската война от 1370-1371 г. в българските територии на Поволжието, Донските земи и пр., чийто вожд е българина Степан (Стефан) Разин. Точно в този период – между 1653 и 1671 г., когато се закрепостявали селяните и умножествили компонентите в Московската държава, а различните интереси се нуждаели от балансиране, понеже болярския Земски съвет вече не можел да изпълнява тази си функция, болярите започнали да осъзнават, че им е нужен цар-посредник, а царят-посредник пък най-сетне имал реалната възможност да балансира и противопоставя отделните и вече твърде раздалечени по проблеми и територии гропировки в своя изгода.

 

За настъпилата промяна в Московска Рус по време на царуването на Алексей Романов (1645-1676) е показателен и още един факт. Знаем, че през 1583-1598 г. Волжко-Българския кан Шейх-Гали не виждал възможност и смисъл да вдига поданиците си на война срещу групиравката на болярите от Московска Рус. Обаче през втората половина от управлението на Алексей Романов, при настъпилите в Московия съществени промени и след екзекутирането на Степан Разин в Москва през 1671 г., във времето между 1671 и 1675 г. сеид Джагфар вече смятал, че са създадени достатъчно добри условия за освобождаване на Волжка България от гнета на Московската власт. И тогава, като всеки същински българин, сеид Джагфар започнал подготовката за освободителното въстание с книга. Той наредил на своя източно-български секретар Имам, работещ в Башкирия, да създаде сборник от български хроники, съдържащи историята на българите от най-древни времена до съвремието. Сборникът, който познаваме с името “Джагфар тарихи” (Джагфарова история), бил готов и обнародван през 1680 г., като преследваната с него цел предполага, че е бил поне в десетина или повече екземпляра. Само първата му част съдържа няколко хроники, създадени от към 1200-1220 до 1605 г., базиращи се върху по-стари документи (ДТ*). Няма съмнение, че “Джагфар тарихи”, писана от много български антори през вековете и съдържаща истината за договорите и действията между Москва и Волжка България, трябвало да бъде развята като бойно знаме на копие срещу Московския гнет, точно както Иван Асен ІІ* (1218-1241) заповядал да се развее забучения на копие договор между България и Византия.

 

Този кратък преглед на събитията и обстоятелствата показва поне две неща. Първо, че “московското” болярство е създадено най-рано към 1480-1552 г., а укрепва в следващите години, като този факт е отразен правдиво във волжко-българските извори. Второ, че преди създаването на “московското” болярство като стабилен фактор, няма как да говорим за Московия като за държава, а единствено като за не много съществен и малък град-феод, още повече, че той практически е подържан като такъв и пряко управляван от Татарската Орда. Тези изводи напълно съвпадат с физическите характеристики на Московския феод, който нараства от към 20 хиляди кв. км в 1462-1472 г., до управляваните пряко и косвено от Московската княжеска корона около 2 милиона кв. км до 1500-1503 г., като едва ли от всякъде са взимани данъци].

 

Когато Волжко-Българския кан (сеид-емир) Шейх-Гали отстъпвал от последната си столица Уфа към Киргизия през късната есен на 1583 г. пред природното бедствие, изтощило до край силите на поданиците му и очакваното настъпление на вражите войски, той, като исконен българин, предпочел да изостави хазната със златото, но да запази книгите, смятайки ги за по-ценни (ДТ*, с. 306-308). Едва ли някой може да твърди, че е възможно да е случаен факт еднаквото, идващо от дълбините на хилядолетията, свещенодействено отношение към книгите и знанията в двете Българии – в християнското Царство България, където главната икона е на Богородица с Богочовекът-Слово*, и в мюсюлманската Волжка България. Именно това преклонение пред писменбта е една от главните отличителни черти на древната българска цивилизация;

 

Следва да се има предвид, че както Киевско-Руската династия, доколкото въобще съществува през Х-ХІ век и започва да се оформя през ХІІ век, така и Московско-Руската династия – заформяща се от ХІV-ХV век и действи




Гласувай:
3



1. dichodichev1 - История на Българите
17.05.2020 06:28
Следва да се има предвид, че както Киевско-Руската династия, доколкото въобще съществува през Х-ХІ век и започва да се оформя през ХІІ век, така и Московско-Руската династия – заформяща се от ХІV-ХV век и действително от към 1472-1480-1505 г. насетне, са функции на Българската династия; при това руската династия е функция както на Западно-Българската, така и на Волжко-Българската; вж. Древните българи*, Стара Велика България*, Древно-българският календар*, Българският език*, Борис І*, Богородица с Богочовекът-Слово* и пр.;
цитирай
2. iliyanv - Ахахахаха! Ахахахаха!
17.05.2020 12:03
Въх!
цитирай
3. dobrodan - Този български език, който смятаме за български :), е езикът на православието
17.05.2020 12:18
и далеч не е бил официален и единствен :) нито в Българиите, нито където и да било другаде :). Използван е като разбираем от повечето славяноговорящи или мултиезични племена, за да бъдат покръстени в източното православие.
Продължавам да мисля, че това е езикът на сърбите, които определено са покръстени доста рано - вероятно пети-шести век.
цитирай
4. dichodichev1 - История на Българите
18.05.2020 21:56
dobrodan, Българският език е език на Християнското православие (има много различни "православия", включително ислямско православие, иудейско православие и прочее), защото Християнското православие е благословило Българският език и го е признало за каноничен християнски език през 855 г. в Константинопол, през октомври-ноември 863 г., още веднъж към декември 863 г., през 866 г. от тогавашния Римския папа и през 869 г. от следващия Римски папа (Адриан), както и от Осмия Вселенски църковен събор на 4 март 870 година. Българският език е противник на Триезичната догма, изповядвана от Рим и други църкви до 855-870 г., а и след това. И прочее. ... Българският език е известен още през средата на второ (2-ро) хилядолетие пр. Хр., защото на него е написана предходната "библия" на човечеството - наречена Авеста*, поради което ние днес познаваме добре езика и терминологията му. За да бъде достатъчно добре развит Българският език към средана на второ хилядолетие преди Христа, че на него да се създаде и да бъде написана Авеста*, то той е бил достатъчно развит поне хиляда години по-рано - тоест към средата на третото хилядолетие преди Христа. Но .... Богинята на злото, на смъртта и на подземного царство Мамата, която българинът използва и днес многократгно в речта си, е известна още от четвърто (4-то) хилядолетие пр. Хр., а думите и образите Бог, Господ, Господар и Богородица са още по-древни. При това Богородица е върховна Богиня и Божия майка още от времето на Матриархата. Да припомним, че Българския народ се е формирал още в 5792 г. пр. Хр. (към това прибави 2020 г. след Христа), а от тогава той ежедневно говори и усъвършенства своя древен и модерен, днешен Български език.

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194354
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031