Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.05.2020 15:41 - Епистемологични принципи в трансцеденталната философия на Й. Кант-2
Автор: nboiadjiev Категория: История   
Прочетен: 950 Коментари: 0 Гласове:
1



преди това като основа на духа, определя в представата за времето начина, по който многообразието съществува едновременно в духа...“/8/. Следователно, Кантианската идентификация на категорията аперцепция, като „спонтанна даденост на многообразие в субекта“ намира своя смисъл в израза „Аз мисля“, като препратка към прочутата теза на Картензий.

 

 

От такава гледна точка, става ясно защо Кант подчертава, че „чистите представи“, „чистите форми на сетивните нагледи изобщо“, в техния трансцедентален смисъл, са тези, в които не се среща нищо, което е „останало“ от усещанията. Тази чиста форма на сетивността/ чист наглед/, от която са свалени всички емпирични характеристики, намира своето място в духа като априорна сетивност, само като протяжност и форма, за които ще стане дума, когато анализираме категориите време и пространство. Според него именно науката за всички априорни принципи на сетивността трябва да бъде наречена трансцедентална естетика/9/.

В този смисъл трансцеденталната философска концепция на Кант се превръща в епистемологична теория, за която е характерна парадигмата за „ставането на фактите“ чрез субекта, който не само осъществява познанието, а и се превръща в критерий определящ условията възможността на всичко съществуващо. Тази теза означава, че трансцеденталната философия на Имануил Кант в нейните епистемологични аспекти е по-скоро философия проучваща действителността не „сама по себе си“, извън съществуването на човека като субект на познанието, а на трансцеденталната субектност, чрез която се конституира една, в крайна сметка, консенсусна реалност. И още: „ Трансцеденталната философия е идеята за една наука, за която критиката на чистия разум трябва да скицира архитектонично целия план, т.е. въз основа на принципи, с пълна гаранция за завършеността и сигурността на всички части, които съставят тази сграда. Тя е системата на всички принципи на чистия разум“/ 10/.

Ето защо „чистият разум“, като трансцедентален organon изисква и по-ясното дефиниране на науката за всички априорни принципи на сетивността, тоест т.н. трансцедентална естетика. Можем да приемем, че тук става дума за Кантова метафизика на познанието, която се занимава само с априорни познавателни форми, които представляват именно онтологичните основания на човешкото познание. Но в същото време не можем да не отбележим, че трансцеденталната естетика представлява критическа онтология и като методология, доколкото в познавателното отношение на субекта към действителността...се формира самата действителност. И така – трансцеденталната естетика не е философия, произтичаща от фактите, разбирани в тяхното емпирично богатство от характеристики, а на основанията на фактите, интерпретирани в границите на една тотална трансцедентална субективност, защото „материята на всяко явление ни е дадена наистина само a posteriori, неговата форма обаче трябва да се намира готова за всички явления в духа a priori и затова трябва да може да бъде разгледа отделена от всяко усещане“/11/. Явленията са само представи за неща, които остават непознати по отношение на това, което могат да бъдат сами по себе си. Но според Кант, като чисти нагледи, те са представи, които не са подчинени на никой друг закон за свързване, освен на онзи, който менталната способност на разума предписва. И докато при философа от Кьонигсберг трансцеденталното е въведено в ранга на категория в неговата епистемологична концепция именно като отражение на възможността на разума да владее априори, знание само по себе си, то както е известно, той използва и термина трансцедентно в конотацията на онова, което отива отвъд всички възможности за познание-натрупване на знание от страна на човека.

От такива позиции, в крайна сметка, Имануел Кант преобръща системата за разглеждане на онтологичните основи на философията и нарича своята подход - „коперникиански преврат“. И това наистина е така, тъй като, както е известно, философите преди него са се опитвали да хармонизират човешката представа за нещата със самите тях, докато той субординира обектите, чрез метода на „трансцеденталната субектност“, който ги „кара“ да се съчетаят и подчинят на човешкият разум. Напълно с основание това е революционен метод, който докаран в крайност от съвременника му Фихте/1762 - 1814/, ще постулира че само Аз-ът е единствената реалност/12/.

В посоката на тези разсъждения трябва да включим и Кантианската представа за „чистата математика“, като наука – пример за съвършено ментално пречистване от страна на разума. „ Преди всичко трябва да отбележим – пише Кант - , че истинските математически положения винаги са априорни съждения, а не емпирични, защото носят със себе си необходимост, която не може да се изведе от опита. Ако някои обаче не искат да се съгласят с това, тогава ще огранича положението си до чистата математика, понятието за което вече указва, че тя не съдържа емпирично, а само чисто априорно познание“/ 13/. В същото време, когато интерпретира прочутия пример, „7+5 = 12“ Кант отбелязва, че на пръв поглед би могло да се мисли за това равенство, само като аналитично положение, но както сполучливо отбелязва философът, понятието за дванадесет „съвсем не се мисли вече с това, че само си мисля съединението от седем до пет, и аз мога да анализирам понятието си за такава възможна сума, все пак не ще намеря в него числото дванадесет“/14/. Ето защо Кант посочва, че „трябва да се излезе от тези понятия, като се вземе в помощ нагледът...“, защото „аритметичното положение винаги е синтетично“, тъй като става очевидно, че „ като се обръщаме към понятията си, ако не вземем нагледа в помощ/ в случая понятието за 5 пръста на ръката като наглед – б.м./, никога не бихме могли да намерим сумата само посредством анализа на понятията си“/15/. Подобен е и подходът на Кант в интерпретацията на „чистата геометрия“, който изисква приложение на принципа на априорните синтетични съждения, „посредством един наглед, който трябва да се прибави към понятието“/ 16/. Методът му в крайна сметка е обобщен чрез извода: „Положението значи не е аналитично, а синтетично и все пак се мисли a priori, и така е и в останалите положения на чистата част на естествената наука“/ 17/.

 

По този начин според трансцеденталната парадигма на Кант съвсем не са възможни предмети като „неща сами по себе си“ и тотално „за себе си“, а само като ментални конструкции, следствия на трансцедентално-субективната рефлексия на познаващия човек, който е единствен гарант за предметността като такава. Затова и разсъдъкът, който ни „доставя“ понятията за предметите, осигурява чрез тях основанията за действителността на тези предмети. Следователно логично е да направим извода, че според Кант радикалното условие за всяка предметност ще бъде единствено субектът. В този смисъл цялата трансцедентална философия на Кант е философия на човека, а всички онтологични проблеми, които той поставя по същество са епистемологични. От такава гледна точка можем да анализираме и неговата теза, „ че има само две чисти форми на сетивен наглед като принципи на априорното познание, а именно пространство и време, с чието обсъждане сега ще се занимаем“/ 18/.

Позицията на Кант се характеризира с твърдението, за идеалността на пространството и времето, в качеството им на априорни форми на нашия сетивен наглед. За да поясня ще използвам тезата на Кант: „ Ако кажа: в пространството и времето както нагледът на външните обекти, така и нагледът, който духът има за себе си, представят външните обекти и духа така, както те афицирита сетивата ни, т.е. както се явяват, с това не искам да кажа, че тези предмети са само илюзия...Би било моя собствена вина, ако бих превърнал само в илюзия това, което би трябвало да припиша на явлението.“/19/. В този контекст, очевидно, трансцеденталната идеалност на пространството и времето, според Кант, се изразява в това, че те в трансцедентален смисъл са „в нас“, тоест те са идеални/чист наглед/ и дават „възможност за знание само по себе си“.

Подобна формулировка би могла да ни подведе към оценката за „субективен идеализъм“, или както пише Кант „ не може да се упреква добрият стар Беркли, когато понижи телата само до илюзия; дори собственото ни съществуване, което по този начин би било поставено в зависимост от съществуващата за себе си реалност на едно абсурдно нещо като времето...“/ 20/ Но те „ не са нищо“, не са само „илюзия“ и когато философът от Кьонигсберг използва термина „субективно“, той има пред вид точно епистемологичния принцип характеризиращ всеки субект на познание изобщо, доколкото той, субектът се явява „крайно мислещо същество“/21/. Макар и да допускам двусмисленост, която може да ни отклони в посока към Беркли/ George Berkeley - англ./, първо ще подчертая, че според Кант всичко, което може да стане предмет на нашия сетивен наглед трябва да се разглеждат като „явления“, а не като „ неща сами по себе си“. Следователно тоталното превръщане на нещата в познаваеми предмети-явления от „крайното мислещо същество“ ги трансформира в




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nboiadjiev
Категория: История
Прочетен: 93620
Постинги: 107
Коментари: 8
Гласове: 23
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031