Петък. Светлината се разсънва.
Прониква навътре – до самата сърцевина на утрото.
После се завъртва из стаята, за да си хареса място –
днес върху ключето на чекмеджето, което засиява като златно.

Тук, в бюрото си, пазя писмата на стар мой приятел.
С него някога по най-старомодния начин
си разменяхме мисли по пощата.

Не бях ги отваряла от години.

Текстовете си той разполагаше върху тесни бели страници,
полегато изписани.
Защо го правехме?
Сигурно искахме поне за малко да усетим
заедно живота: да слушаме звуците на изгревите и мелодиите на здрача,
зимата – шепотите на снеговете, после юнските дихания на липата,
а когато дойде октомври – двамата да разгадаваме
по въздуха тайнописите на листопада.

Затова години наред получавах хвърчащи вести от него –
пощенски гълъби, преодолели небето между нас.
Не е за вярване, но от тъмния четириъгълник на кутията,
заедно с плика, често излиташе перо на птица.

Още помня вълнението при отварянето му.
Преди да прочета писмото,
дълго държах в ръцете си листа.
Усещах грапавината на всяка буква и знак.

Сега светът е друг. Не пишем,
рядко отваряме пощенската кутия.
Не поглеждаме и нагоре,
защото не се надяваме на новини по въздуха.

Отдавна съм подредила писмата в папка –
затворен ръкопис в чекмедже.

Книга, която никога няма да бъде издадена.

Сигурно заради всички наши въздишки,
които заместваха точките между изреченията.

Публикувано в Public Republi