Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.03.2019 19:29 - Пътят на моите ученици: Ненужно самоизмъчване
Автор: pristan Категория: Лични дневници   
Прочетен: 735 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Ненужно самоизмъчване

 

     Повечето хора от кръга на западната култура – независимо към коя религиозна общност принадлежат – не знаят нищо за възможността да се развие още тук, по време на земния живот, способността за преживяване на субстанциалния ни духовен организъм, който след завършване на земнотелесното битие остава за нас единствен носител на съзнанието ни.

     Други са чували наистина – макар и от най-съмнителни източници – за тази възможност, но не са могли да повярват в нея.

     Има най-сетне и такива, които предусещат, че е възможно познание на недостъпния за земнотелесните органи свят: – света на вечния субстанциален Дух, – познание, основаващо се на собственото ни вътрешно преживяване, и търсят напразно някакъв „метод“ за постигане на такова познание.

     Широко разпространено сред тези търсещи е убеждението, че целта на техните търсения е свързана с някакво „одухотворяване“, – и тъй като познават единствено своя обусловен от земното тяло начин на съществуване, те си въобразяват, че ще се доближат до тази цел чрез мнимо одухотворяване на земното тяло.

 

     Това клето тяло дължи наистина живота си само на Духа, но то никога не може да стане Дух.

     И тъй като търсещият по принуда вижда, че то по своему се противопоставя на тези неуместни изисквания, той се стреми да го „надмогне“ и се чувствува победител, когато сметне, че най-сетне е „умъртвил“ най-ценните сили на оживотворяваното от Духа тяло.

     Особено усърдните в такова едно „умъртвяване“ минават за „най-одухотворени“, а и те самите вярват все повече в тази самоизмама, подхранвана чрез халюцинации и други въображаеми „милости“,  които всъщност не са нищо друго освен последици от противоестественото, по-изтънчено или по-грубо, изтезаване на тялото.

     Историята на всички религиозни системи изобилствува с примери за подобно погрешно насочване на усилията, както – за жалост – и със свидетелства за неговото възвеличаване.

 

     Но колкото и да се възхищават хората на тези свои ближни, които намират достатъчно кураж да се подложат на самоизтезаване, такова безчовечно поведение съвсем не заслужава възхищение.

     Ние, човеците на тази земя, не живеем нито за да култивираме само онова, което е животинско в нас, и да се водим от похотливите страсти или от леността на животинското тяло, нито пък имаме за задача да измъчваме животинската природа в себе си.

     Ако искаме да постъпваме правилно, трябва да възпитаваме земното тяло да стане израз на оживотворяващия ни субстанциален Дух.

     А до тази цел най-малко би ни приближило самоизмъчването и изтезаването на тялото.

 

     Не говоря тук като човек, неспособен да откаже нищо на плътта си.

     Сам вярвайки някога, че „постът и самобичуването“ са „богоугодно“ дело, аз дълги години спазвах далеч по-строго от каещ се монах не само четиридесетдневните Великденски пости, но и през други периоди си налагах да не поемам нищо освен чиста вода.

     Сигурно има и по-умели майстори на това изкуство и аз с готовност признавам тяхното превъзходство, защото с пробуждането ми в живота на субстанциалния, вечен Дух у мен угаснаха всякакви амбиции в областта на аскетизма.

     Оттогава знам, че всички мотиви за водене на аскетичен живот са плод на съдбоносни заблуждения, – че само в един-единствен случай аскетизмът е оправдан: когато той се налага по лечебни съображения, продиктувани от нуждите на самото земно тяло. –    

     Тук спада и личното предразположение на някои хора към скромен или направо спартански суров начин на живот, доколкото този избор се определя – със или без истински основания – единствено от стремежа да се съхрани здравето и благополучието на земното тяло.

     Когато обаче мотивите за такъв начин на живот произтичат от схващането, че аскетизмът щял да ни доближи до вечния Дух, той става осъдителен.

     Онова, което шампионите на аскетизма смятат за „духовни преживявания“, е – без нито едно изключение – от най-съмнително естество!

     В случая имаме работа или с въздействия на изтощеното тяло върху мозъка, или пък изтерзаната плът е станала вече плячка на лемурните сили от невидимия физически свят, които никога не изпускат доброволно нещастната си жертва и я „забавляват“ с всевъзможни средства, имащи за цел да приспят завинаги способността ѝ да преценява критично…

     Онова, което измаменият смята тогава за изживяване на Духа, е всъщност нервна превъзбуда и призрачни безчинства на крайно отблъскващи полуживотински същества, невидими по своята природа за телесното око, но принадлежащи на физическия свят, макар никакъв ултрамикроскоп да не е в състояние да “докаже“ тяхното съществуване.

     За начина им на живот и за присъщите им по силата на тяхната природа прояви, както и за извратените им издевателства, получили подтик от страна на земния човек, съм дал в книгите си достатъчно пълни и точни разяснения.

     Който си мисли, че е излишно да се обсъждат сериозно подобни неща, той не подозира колко много от неговите ближни са се уловили в клопката на невидимите физически същества, за които става дума тук. –

 

     Моите предупреждения се отнасят не само до аскетичното самоизтезаване на земното тяло и произтичащите от него психически отклонения, но и до друг един вид самоизмъчване, към който са склонни мнозина търсещи.

     Далеч не най-слабите измежду стремящите се към Светлината са и най-застрашени от надценяване на собствените си сили!

     В резултат на това самонадценяване те започват да мислят, че могат да изминат пътя си с огромни скокове, и си втълпяват най-сериозно, че са в състояние само за няколко месеца да стигнат до целта, за чието овладяване на други са били нужни дълги години, а нерядко и цял един човешки живот.

     Необузданата нетърпеливост на мозъчното съзнание час по-скоро да научи какво представлява изживяването на субстанциалния вечен Дух създава вътрешно безпокойство, способно да причини само тежки психически и физически увреждания, но не и да доведе до целта, към която – изтерзан и стигнал до прага на отчаянието – търсещият се стреми.

 

     При тези търсещи ненужното самоизмъчване се състои в едно непрекъснато издевателство над мозъка, който се нуждае тъкмо от спокойствие, от съзнателна и търпелива готовност за изчакване, за да може наистина да бъде извървян пътят, извеждащ „в Духа“. –

     Нетърпението и необузданият копнеж не само отбиват от извеждащия към целта път, но и крият същата опасност от измама, на каквато е изложен аскетът.

     Някога са били наистина изречени думите за „царството небесно“, което може да се постигне само от употребилите „насилие“*, – но какво се разбира в случая под „насилие“, може да бъде правилно изтълкувано единствено в контекста на казаното от борещия се с Ангела Иаков: „Няма да те пусна, докле ме не благословиш!“**

(*Сравн. Мат. 11.12)

(** Бит. 32.26)

     Това не е „насилие“, не е „сила“ в смисъл на способност да се надделее, а упорито постоянство при пълното съзнание за собствената немощ, слабост и незначителност.

     А ако някой се чувствува така сраснат с тази дума, че не е в състояние да излезе от нейните рамки, бих го посъветвал да насочи „силата“, която според него му е тъй необходима, към трайно потискане на всички препятствия, породени от неговия безпокойно ровещ се мозък и утежняващи достигането на поставената цел.

 

     За всеки мой ученик, встъпил вече на сочения му от мене път по обусловения от особеностите на този ученик начин, не бива занапред да има никакво бързане и напиране, никакво гонене на целта!

     Със сигурно упование трябва той да реди стъпка след стъпка, търпеливо и внимателно, все по присъщия му начин, избран от самия него измежду предложените от мен възможности, – защото този „път“ не се „напуска“ при окончателното достигане на целта като нещо вече ненужно, а остава вечно духовно притежание на стигналия до целта.

     Той се нуждае от този път, „отворен“ вече за него, защото е „отворен“ чрез него, за да може вечното съзнание в Духа, постигнато от дошлия до целта, да остане свързано с онова, което е гаранция за запазване на индивидуалността му в неговото духовно и земно изживяване…

 

     „Извървяването“ на пътя, извеждащ в Духа, представлява „крачене“ във външното време, но в собственото вътрешно, духовно пространство!

     Така и самата цел се намира наистина във външното време, но единствено във вътрешното, духовно пространство. –

     Затова е напълно безполезно да се търси навън, както е погрешно и да се смята, че на едно място целта би могла да се постигне по-лесно, отколкото на друго.

     Сравнението на напредването вътре в нас и в непрестанно протичащото външно време с изминаването на един „път“ съвсем не е плод на случаен избор.

     Не „случайно“ всички Учители „от Духа“ са сочели от най-дълбока древност съществуващото тук сходство.

     Търсещият ще намери наистина своята цел само в собственото си вътрешно, духовно пространство, но в същото това пространство той може да отстои все още и безкрайно далеч от тази цел. –

     Той трябва да „извърви“ външното време, което от ден на ден го доближава до часа на осъществлението.

     Едно след друго се нареждат добре различими състояния на способността да се преживява.

     Всяко следващо състояние се обуславя от осъзнатото преди него и никое от тях не може да бъде „прескочено“ или „опростено“!

 

     Ето защо търсещият се самоизмъчва ненужно и в случаите, когато се тревожи, че напредва твърде бавно, или пък ясно си дава сметка, че се намира едва в началото, а изгаря от копнеж да стигне час по-скоро до целта.

     Много полезно за търсещия е да знае къде всъщност се намира, понеже прекалено самонадеяното убеждение, че е изминал вече по-голямата част от пътя, може да го доведе до горчиво разочарование…

 

     Някои, които се смятат вече за мои ученици, защото „познават“ всичко написано от мен, засилват допълнително ненужното си самоизмъчване, като прибягват до често пъти твърде съмнителни поощрения, почерпани от разни философски и окултни книги, едва ли имащи нещо общо с изложеното от мен учение, както по своята насоченост, така и по отношение на поставената цел, макар използваните в тях думи да принадлежат и на моя словесен фонд.

     Тези опити на търсещия „да си помогне някак си“, като допълни от другаде онова, което според него аз съм премълчал, можеха да бъдат отминати с усмивка, каквато заслужават безразсъдните постъпки на едно незряло дете, ако не ми се налагаше все отново и отново да се убеждавам как със своята прекомерна усърдност тези хора сами си преграждат пътя…

 

     Ето защо аз ще трябва, искам или не, да отхвърля категорично от себе си – в интерес на самите търсещи – всяка отговорност за последиците от такова „многознайно“ сглобяване на абсолютно несъвместимото, което по необходимост води до най-грубо самозалъгване на тези своеволни хора!

 

     А който си въобразява, че на своя глава би напреднал повече, отколкото ако следва моите напътствия – такива, каквито съм ги дал, с пълното съзнание за своята вечно неотменима отговорност, – може да бъде посъветван единствено да остави книгите ми непрочетени, за да не се обременява с вината, че е злоупотребил с тях.

     Но може би някои, които се чувствуват мои ученици, макар да свързват даденото от мен с всевъзможни безотговорни и объркани плетеници на мисълта, биха извлекли все пак известна поука от това, че сред признатите от мен и постигнали най-голям напредък днес мои ученици няма нито един, който да не е съобразявал – в най-строга самодисциплина и с максимална концентрация – поведението си с дадените от мен напътствия, и то единствено с тях.

     И това съвсем не е за учудване, тъй като ученията, облечени в сътворената от мен словесна форма, са изпитани от хилядолетия.

     В разрез с всяка последователност в Духа е обаче да се мисли, че би било възможно да се постигне повече, ако като ръководно начало се използват не само съдържащите се в моите книги указания, но и всевъзможни човешки мнения и предположения…




– – – – – – –
Източник: "Пътят на моите ученици"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
            светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 –1943)
Издател: Консулт Интернационал
Преводач: Борис Стоянов




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pristan
Категория: Лични дневници
Прочетен: 415687
Постинги: 376
Коментари: 419
Гласове: 2831
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031