я запей, лельо Раде песните звънки
как любов и радост за хорска поука
на всичко надвиват и носят сполука.
“Е-хе-ей, колко години минаха,
бръчка на челото си нямам,
бял косъм в косите,
лоши думи в устата.
От обич замаяна ходя,
от радост лицето ми свети.
Де бре де, Йовчо чобанин,
като целуне- запалва,
като погали- разпалва,
като прегърне- изгаря.
От радост не се отърва,
кому сполука такава-
за мъж сам Йовчо чобанин.
Като ли влезе в дома ни
цялата врата запълва,
одая с мирис напълва,
на билки, цветя, омайни.
Децата рипват към него
и в олелия помагат
торбата да си окачи,
гегата да си остави,
опинците да си изуе.
Де е, де Йовчо, кат него
няма такъв, ни ще има.
Само ръцете му-бивол
могат на живо изкорми,
а пък кавала ли хванат,
сърцето ти ще изхвръкне...”
Де бе де, Йовчо чобанин,
къде си Йовчо да чуеш
на леля Рада песента,
барем да спреш да я биеш
децата да си погледнеш,
Някоя пара да скъташ,
че къщата в земя потъва.
Не спира слънце-песента
и цяла земя огрява.
Каква е сила голяма-
от злото- добро да ражда?
Каква е гордост такава
никому жалба не жалва.