Войната в Украйна разтресе и поляризира цял свят. В България тя също отеква особено болезнено, включително и в медийното отразяване на драматичните събития, което се оказа мощно доминирано и насочвано само в една плоскост от блокови и геополитически пристрастия.

Почти не останаха журналисти от големи медии, които да се осмелят да напомнят сега, че тази война не започна с нахлуването на Русия на 24 февруари т. г., а много по-рано. Началото ѝ се разгърна пред очите на цял свят – още след трусовете на „Евромайдана” и силовата смяна на властта в Киев през февруари 2014 г., последвани от остра вътрешна конфронтация, от опълчването на рускоезичното население в Донбас срещу новата крайнодясна и русофобска киевска политика, от пламналата там де факто гражданска война, за чието спиране бе направен опит с двете серии Мински споразумения от края на 2014-та и от началото на 2015-та, ангажиращи Киев да предостави широка автономия на самообявилите се междувременно Донецка и Луганска народни републики.

Всички знаем тази предистория. Знаем също, че Украйна така и не изпълни Минските споразумения, които бяха поставили и срок за нейните задължения – края на 2015-та, Че обстрелите на мирното население в ДНР и ЛНР не спряха в течение на всичките изминали осем години. Знаем и черната статистика на жертвите – между 13 000 и 15 000 убити в този така и не секнал военен сблъсък в Донбас. Повечето от тях – мирни хора. Включително и деца.

Но да, не останаха журналисти, които държат на работните си места из големите медии, способни сега да се обадят и да напомнят за всичко това – макар прекрасно да го знаят, като всички нас. Защото, ако кажат нещо такова, веднага ще бъдат обвинени, че „разпространяват кремълски опорки”, че са „путинисти”, че са „дезинформатори”...

Факт е, че още доста преди да обяви руската „специална военна операция” в Украйна, още през предходните месеци на неспирна, но оказала се безплодна дипломатическа ескалация руският президент Владимир Путин многократно припомняше именно тази картина – на безпощадната за хората в Донбас необявена война, за която чуждестранните приятели на Украйна нехаят и не полагат усилия да я спрат чрез простото прилагане на Минските споразумения.

Да, военният отговор, който избра Путин, е шокиращ, неприемлив и също носи жертви и страдания на мирни хора. Но да виждаме само това, без поглед към осемте години ужас в Донбас, е осакятаване на истината, отмятане от „задължението да помним”, за което тези дни призова в свое интервю бившият генерален директор на ЮНЕСКО Федерико Майор Сарагоса тъкмо в контекста на украинската война.

Бедата на мейнстриймната българска журналистика обаче е не само в сегашното ѝ снишаване и приемане на еднозначното отразяване на войната. А и в това, че през всичките изминали осем години единствено спорадично и крайно бегло хвърляше по някой бърз поглед към Донбас, за да се извърне веднага някъде настрани. Тази тема просто отсъстваше в големите ни медии – сложна, неудобна, парлива...

Разбира се, имаше и разбуждащи журналистически гласове, които през цялото това време не спряха да пишат и обясняват какво всъщност ства в Украйна и какъв е проблемът с Донбас - като една Велислава Дърева, например. Която и сега не мълчи. Но масовите медийни трибуни не бяха гостоприемни към тях. И насърчаваха средностатистическото журналистическо разсейване по темата.

Официален Киев също се постара да отбие журналистическия интерес. Да си спомним, че през 2015 г. тогавашният президент Петро Порошенко вкара в „черен списък” 41 чуждестранни журналисти, отразявали събитията в Украйна. В него попадна и българката Елена Йончева, която направи 4 филма на украинска тема през 2014-та. Сред тях е и проследяващият конфликта в Донбас „Пътят към Славянск”.

Да, след „черния списък” на Порошенко в Донбас не ходеха български журалисти. Но като нямаше журналисти, това не означава, че все пак тази празнина не бе запълнена.

През 2019 г. се появи един много силен български документален филм, заснет именно в „сложната, неудобна и парлива” Донецка народна република. Заглавието на филма е „Децата на Донбас”.

Авторът му Любомир Данков не е журналист. Инженер химик е. С медиите общува само като PR на една гражданска организация. Но се занимава с фотография и с операторство.

За първи път попада в Украйна – в Киев и Харков – по лична линия през 2015 г. Тогава започва да се интересува от събитията в Донбас. После пътува до Донецк няколко пъти в течение на следващите 2-3 години. Установява контакти с местни журналисти и правозащитници. Започва да документира историите на местни хора. Първо за един информационен проект. А после решава да направи и филм.  Така се ражда „Децата на Донбас”, завършен през 2019 г.

За филма е използвал и кадри, заснети от млада операторка от ДНР. А монтажът е направен от истински ас – от преподавателката в НАТФИЗ Зина Начева, която е и редактор на филма.

Филмът е разтърсващ. Разтърсва със силата на „голия” документ. Няма никакъв авторски текст. Никакъв задкадров коментар. Само интервюта с хора от Донбас. Майки и бащи с деца от Донбас. Децата на Донбас – убити, ранени, осакатени, оцеляващи... Те просто разказват историите си.

Млада майка, останала без ръка при обстрел, при който загинали мъжът ѝ и малкият ѝ син, а седналата сега до нея дъщеря тийнейджърка е била ранена в бедрото. Двете разпиляват на масата пред камерата снимки от предишния си усмихнат живот – с малкото момченце и с мъжа, които вече ги няма...

Друга млада майка – и нейният мъж е бил убит при обстрел, а лицето на дъщеричката ѝ е било разкъсано и обезобразено. Показва снимки как е изглеждало детето тогава. След много операции сега момиченцето е с възстановена изкуствено скула и белезите не са така забележими. А майката, която тогава била бременна с второто дете, родило се вече след смъртта на бащата, дори не знае към кого да се обърне, за да търси някакви компенсации за убийството на съпруга си...

Трета майка седи в беседка до момчето си – то е в инвалидна количка, осакатено от друг обстрел, напълнил с осколки гръбначния му стълб, и неспособно повече да ходи. Майката разказва как след падането на снаряд в двора, където играело момченцето ѝ, тя изтичала да види какво става и намерила детето окървавено на земята. Не плачело, а гледало вторачено небето. Опитала се да го изправи – не можело да стои. Отстрани лежала и съседка с откъснат крак... След 15 операции момченцето продължава да е в инвалидна количка, с деформирани крака...

Дядо и внук обясняват как излезли до магазина да си купят бисквити за чая. И започнал обстрел. Момчето било първо зашеметено и оглушено. Успели все пак да се приберат обратно у дома. Чак там бабата забелязала, че детето е и ранено в бедрото, откъдето блика кръв...

Учителка разказва за своя 17-годишна ученичка – красиво, умно, жизнерадостно момиче, загинало заедно с майка си при попадение от минохвъргачка в село край Луганск...

Лекарка логопед разказва за деца, загубили родителите си и спрели да говорят. Самата докторка е загубила дъщеря си. Сега се грижи за внучката си. И казва, че децата, израстващи във война, са различни – „по-мъдри”.

Млад татко с палаво малко момиченце на коленете. Майката я няма вече. Младите родители и момиченцето още като бебе в количка тъкмо излизали от магазин в оживения център на Донецк, където купили папмерси. Започнал обрстрел. Те побегнали по улицата – таткото тикал количката, майката с пакетите с памперсите. Ударили ги осколките на взривил се на 10 метра зад тях снаряд. Шията на майката била разкъсана. Таткото бил ранен в крака и ръката. Но с телата си те предпазили бебето. То било уцелено от осколки „само” в междуочието и от едната страна на главичката – „но до мозъка не стигна”, обяснява таткото. И още казва, как искал да превърже шията на жена си с памперс, а висящият му пръст му пречел и мислел само как да го откъсне, за да помогне по-бързо на умиращата майка на детето си... Дотичала жена от близък магазин, искала да им помогне, но като ги видяла, припаднала...

„Пресечките” между тези удрящи като с ток разкази са кадри с разрушени или „изтърбушени” от обстрелите къщи и жилищни блокове. И с мирни дворчета, из които играят деца, но на звуковия фон на далечни гърмежи. А когато гърмежите се засилят, се чуват женски гласове да викат от процорците към едно или друго от децата: „Край! Наближава! Бързо се прибирай!”

„Защо е всичко това? Аз не знам. Може би някой по-нататък ще намери отговор”, казва младият татко на момиченцето, останало без майка. То мечтае да стане „супергероиня”. Бабата зад кадър подсказва на детето: „Също и добър човек. Друго нищо не е нужно”.

В YouTube, където Любомир Данков е качил филма си, той е придружен от следния анонс: „Този филм е създаден в опит да ви накара да се замислите. Войната не е спорт. Кой ще победи и кой е по-прав, това често не е важно. Безразборната стрелба срещу цивилни обекти не е война, това е тероризъм. Защо крият истината за тази война от вас, защо правителството и журналистите у вас подкрепят тероризма – това са въпроси, на които трябва да си отговорите сами.”

Пак там, към филма в YuoTube, е добавен и линк към онези 91 награди на различни кинофестивали по цял свят, които е спечелил „Децата на Донбас”. Интересното е, че повечето от наградите са от САЩ. Авторът е разпратил филма онлайн общо на около 400 международни фестивали. На 200 е бил одобрен за класиране.

У нас никоя телевизия не е проявила интерес да го излъчи.

Срещнах се и разговарях с Любомир Данков. Смятам, че е важно един човек, който не е журналист, но е създал изключително силен документален филм, запълващ информационната празнина у нас за една „неизвестна война”, неразривно свързана със сегашната, която в момента смазва душите ни отвсъкаде, да разкаже защо се е заел – и то несъмнено сърцато – с тази „сложна, неудобна и парлива” тема.

Кога се събуди интересът ви към казуса с Донбас, Любомир?

Когато бях в Украйна през 2015-та по мои лични въпроси. Заинтересувах се да разбера какво точно става в Донбас. Гледах видеа в интернет. Дадох си сметка, че там се развиват събития и процеси, за които на нас тук не ни разказват. Направи ми впечатление също, че в Киев и Харков хората сякаш се бояха да говорят за Донбас. А всъщност ставаше дума за кървав конфликт, за война в центъра на Европа. Този израз започнаха да го употребяват масово сега. Но събитията не са от сега. А от 2014-та. Реших да отида на място и да видя какво е положението. Доста се чудех отначало дали да поема към Донецк или Луганск. Но в крайна сметка отидох в Донецк – по чиста случайност, може би защото футболният отбор оттам е по-известен.

Като какъв заминахте?

Аз съм PR на гражданско сдружение и реших да си извадя журналистическа карта. Получих такава от КТ „Подкрепа”. С нея си издействах акредитация и от украинска страна, и от ДНР. Защото иначе, просто така, там не може да попадне кой да е. И тръгнах. Но представите ми тогава за обстановката бяха направо смешни. Оказа се, че изобщо не съм подготвен. Просто имах огромен късмет да не попадна в някоя дълбока каша. Аз дори не знаех, че в ДНР банкоматите не работят. Уж разпитвах за всякакви неща предварително, но явно това ми бе убегнало. Провървя ми, че отначало поради някакво недоразумение ме върнаха от разделителната линия обратно на украинска страна. И ме настаниха в стая с местни хора, от които научих, че в ДНР банкоматите не действат, че трябва да си изтегля пари в брой предварително.

А в Донецк бяхте ли установили някакъв предварителен контакт с някого? При кого отивахте?

Пряко не познавах никого, но бях писал на журналисти от тамошни издания да ми окажат някакво съдействие, когато пристигна, да ме ориентират. Отговори ми само един човек от вестник „Донецк вечерний”, обеща да ме посрещне и насочи на място. И си изпълни обещанието.

Той ли ви водеше при хората, които интервюирахте?

Първо искам да кажа, че контактът с хората там е доста труден. Те не изпитват никакъв ентусиазъм, че е дошъл някакъв си чужденец, който иска да ги интервюира. Вече не вярват на никого. Отначало са идвали много чужди журналисти и са ги разпитвали. Но излъчените материали след такива разговори все са излизали изопачени. И там цари голямо обезсърчаване. Отношението е от сорта: „ами като си дошъл, обикалай тук, гледай и отразявай, както искаш, ние си знаем, че после все едно ще лъжеш”...

На мен ми се наложи четири пъти да пътувам до там, за да мога на петия вече да съм сигурен, че имам достатъчно контакти и някой ще ми обърне внимание, ще ми разкаже необходимото. Първия път отидох в началото на 2016-та, а по същество основната част на филма бе заснета в края на 2018-та. Последния път бях в началото на 2019-та, за да довърша още някои по-дребни неща.

Това са и разходи. Намерихте ли спонсор?

Всичко правя на свои разноски. Но е наистина скъпо. Силите ми стигнаха само за този филм. Сега съм замислил и втори – в него ще се търси отговор на въпроса защо и как се стигна до конфликта в Донбас. Искам да включа всички интервюта и коментари, които записах и от двете страни на сблъсъка – и в Киев, и в Донецк.  Но разходите този път вече няма да мога да покрия сам. Ще търся проекти, някакво подпомагане, ще видим.

Видях в титрите на „Децата на Донбас” и женско име като оператор. Това ваша местна сътрудничка ли е?

По принцип аз снимам сам. Но винаги в един филм е добре да има и втори план. Затова помолих да ми препоръчат и местен оператор. И ми намериха това момиче, което беше с втора камера.

Кое е най-важното, което открихте за себе си в Донецк?

При второто си пътуване до там се замислих какъв е фокусът на случващото се. И от всичко чуто и видяно си дадох сметка, че става дума за следното: една държава използва армия и някакви странни въоръжени формирования, за да извършва чисто терористична дейност върху част от своето население.

Кой ви насочи към хората, които интервюирахте? Властите в ДНР ли?

Помощ от властите там аз отначало изобщо не получавах. Но след това се свързах с един местен депутат чрез познати от България. Той пък ме насочи към местния правозащитник Иван Копил, който участва в т. нар. Комисия по престъпленията на украинската армия. Тя сега е преименувана на „Справедливая защита”. Именно той ми помогна най-много, защото има и най-много информация за пострадали хора.

И започнахте да правите интервютата?

Искам да поясня, че аз първоначално нямах намерение да правя филм, а информационен проект, в който да дам думата на всички страни. Всеки да каже своето мнение. Първите три пъти пътувах през Киев, после до Харков, а оттам взимах коли, нещо като таксита, които пътуват редовно, това им е бизнесът – иначе няма друг транспорт до „народните републики”.

Но в Киев започнах да срещам проблеми. Отначало ми даде интервю един заместник-министър на информацията. После обаче рязко прекратиха контактите с мен – обвиниха ме, че съм се срещал с „пропагандисти”, а щом е така, значи няма какво да си кажат с мен. Всъщност аз се срещах с украински опозиционери в Киев, които бяха против войната – и с това явно дразнех. Става дума за местни журналисти, интелектуалци. Взимах интервюта от тях, качвах ги в YouTube. После отивах „от другата страна”, в Донецк. Там също взимах интервюта и също ги качвах в YouTube.

Накрая установих, че това е изключително скъпа дейност – с всичките тези пътувания. А резултатът е почти нула. Пусках реклами във Фейсбук за по 10 долара, но най-много 1000 души да видят там заснетия материал, като огромната част от тях само кликват с някаква реакция, без дори да отворят, за да изгледат съдържанието. Просто нямаше смисъл да продължавам това.

И така реших да направя документален филм

А какво ви мотивира изобщо да се занимавате с това?

Първо, става дума наистина за един тежък конфликт в центъра на Европа и се оказа, че няма никакъв работещ механизм, който да го спре. А всичко, което се прави, е някакъв театър. И това може да се случи навсякъде.

Освен това пряката работа, с която се занимавам, за мен е техническа дейност, която не ме кара да се чувствам особено полезен. Изпитвах потребност да направя нещо смислено, важно. Така стигнах до идеята за филма.

Защо избрахте тази форма за него – само интервюта, без никакъв авторски текст?

По начало аз бях решил, че това ще е поредица от филми, за да се даде пълната картина. Но първият филм трябва да е точно с тази форма, с преки разкази. Защото хората като цяло не знаят какво става там. А така ще чуят нещата „от първо лице”.

Споменахте, че от украинска страна сте срещнали проблеми. Те само в отказ от официални интервюта ли се изразиха?

Не. При четвъртото ми пътуване на мен всъщност ми забраниха да влизам в Украйна. Беше доста некоректно – просто на летището в Киев отказаха да ме пуснат. От СБУ (Службата за сигурност на Украйна – б. а.) издали забрана за мен. А аз имах редовна акредитация, можеха да ме предупредят изобщо да не тръгвам, да не хвърлям пари на вятъра за билет... Но не би. И така, наложи се следващите пъти да пътувам до Донецк през руския град Ростов на Дон.

Някакви обяснения за забраната да влизате в Украйна получихте ли все пак?

Не, никакви. Но аз си имам моя хипотеза. Аз с много връзки успях при едно от пътуванията ми да попадна на фронта. Там по принцип не допускат до фронтовата линия чужди журналисти, защото е риск все пак. Но за мен беше интересно. И, знаете ли, като отидохме, ми казаха: ей сега, в 4 часа (следобед – б. а.), ще започнат да стрелят. И наистина в 4 часа и две минути започнаха. Първо със снайпер, после с гранатомети. Като започнаха гранатометите, ме скриха в землянка към окопа. От донецка страна отвърнаха по същия начин. Имат си такива едни правила – знаят си часа, в който започват да стрелят.

Та ето този епизод с моето попадане на фронта се разчу по-късно, когато отидох на едно обсъждане в София в парламентарна комисия на Народното събрание. Ставаше дума за българите в Украйна и конкретно в Донецк. Беше през 2017 г. Вероятно украинците, като са разбрали от това обсъждане, че съм бил на фронта, което си е нарушение на правилата, са се хванали за това, за да ми забранят повече да влизам в страната. Но, разбира се, това са само мои хипотези. Никой нищо официално не ми е обяснявал.

А докато ви пускаха, как точно се извършваше преминаването от Украйна в ДНР?

Първо преминаваш през блок-пост на украинските сили. После минаваш през една сива зона, която е ничия, а след това е блок-постът на ДНР. И на двете места се правят проверки, бавно е всичко. Обикновено има все много хора. Не защото толкова им се виси по опашки, а защото им се налага. Например, по онова време всеки пенсионер от ДНР трябваше един път на два месеца да ходи да се показва в Украйна, за да докаже, че е жив, та да не му спрат пенсията. А и да си я вземе може пак само в Украйна, тя не се превежда в ДНР. Други хора имат да уреждат документи, трети отиват при роднини – и цари някакъв невероятен хаос.

А от Ростов как се минава в ДНР?

Пак така – първо руската граница, после тази на ДНР.

А украински граничари няма?

Не, не, там няма.

Русия прояви ли интерес към вашия филм?

Парадоксално, но не. Почти никакъв интерес нямаше. По начало в Русия и за самата ситуация в Донбас доста дълго не се вдигаше особено голям медиен шум. Според мен в Москва до последно са разчитали все пак въпросът да с уреди по дипломатически път, да бъде принудена Украйна да изпълни Минските споразумения. И затова не са искали да дразнят с прекалено гръмко тиражиране на подробности за жестокото положение на хората в Донбас.

По какъв начин популяризирахте „Децата на Донбас”?

След като завърших филма през 2019-т, започнах да го разпращам по кинофестивали по света – може би на около 400 фестивала съм го изпратил, а на около 200 той беше селектиран. И досега е получил 91 награди, даже съм изненадан, че са толкова. При това те са предимно от фестивали в САЩ.

В България филмът ви прожектиран ли е публично?

Веднъж – в Дома на киното, като си платих за прожекцията, но дойдоха много малко хора. Разпратих го и на всички телевизии у нас – никоя не прояви интерес.

Мислите ли, че ако филмът ви беше гледан от по-широка публика у нас, хората щяха да са по-добре ориентирани и за сегашните събития в Украйна?

Като гледам коментарите във Фейсбук, смятам, че доста хора у нас са съвсем наясно със събитията. Но има и други, които са зомбирани от чиста пропаганда.

Не смятате ли, че военното нахлуване на Русия в Украйна на 24 февруари бе грешка? Нима една война може да се спре с друга война?

Щом разговорът тръгва в тази посока, нека да припомня някои неща за Минските споразумения, подписани през февруари 2015 г. Те трябваше да регулират конфликта между две страни. Едната – украинската власт. Другата – „отделни райони от Луганска и Донецка област”. Русия не е страна по споразуменията. Освен спирането на огъня и изтеглянето на въоръженията, те предвиждаха още нещо много важно – Украйна за промени конституцията така, че тези две области да се върнат в нейния състав на федерален принцип, със своя автономия, със собствена армия и полиция и т. н. И за това имаше срок – до края на 2015 г. Съответно Украйна трябваше да възстанови всички плащания за пенсионери и други социални плащания за хората във въпросните две територии. Трябваше да се възстановят и икономическите контакти – а стана обратното, беше въведена де факто икономическа блокада.

Изобщо – за изтеклите години Украйна не изпълни нито една точка от споразуменията, а западните гаранти не я убедиха да ги изпълни. Те носят пряка отговорност. На практика Украйна беше поощрявана за терористичната си дейност срещу мирното население в Донбас. Само ЕС е налял през тези години над 15 млрд. евро в Украйна.

Съдейки по мненията на хора и в Украйна, и в Донбас, с които съм говорил, по начало Киев гледа на Минските споразумения като на някаква временна пауза с цел реорганизация и подсилване на армията си. Не е имал намерение да ги изпълнява. Винаги е целял военно решение. Както твърдят и представените в украинския парламент сили, там никога не е ставало дума за промяна на конституцията и въобще на отношението към този конфликт. Съответно аз не бих казал, че и от другата страна биха били особено щастливи да се върнат под властта на Киев. Ето така се получава, че уж има някакви споразумения, уж цял свят повтаря, че те нямат алтернатива, обаче и никой не иска да ги изпълнява.

Когато Владимир Путин призна независимостта на ДНР и ЛНР, Русия е имала информация, че Украйна е готова всеки момент да атакува военно и да си върне силово териториите на двете републики. Мои познати от Луганск ми разказаха, че след 2014 г., когато отминава най-горещата фаза на конфликта, техният град почти не е бил обстрелван от украинска страна, защото е по-далеч от линията на фронта. Но сега, веднага след признаването на републиките от Русия и точно преди започването на руската специална военна операция, е започнал много силен обстрел и по тях. А в Донецк е станало по-лошо, отколкото през 2014-та.

Руското нахлуване в Украйна и поведените бойни действия шокираха цял свят. Какво е вашето отношение към тази война?

От една страна, аз не бих подкрепил война. Виждаме, какво се получава. Но от друга страна, някой трябва да каже каква е алтернативата, след като едната страна отказва да изпълнява споразуменията и се готви да реши конфликта със сила. Явно за да се предотврати по-голяма трагедия, бе избрана тактиката да се ударят военни обекти, самолети, оръжейни системи, за да не бъдат хвърлени срещу Донбас. Точно преди руската намеса Украйна беше съсредоточила там огромна войска от около 120 000 души, готови да атакуват.

А не трябваше ли да се продължи с дипломацията?

Очевидно беше преценено, че тя не дава ефект, след като за седемте години след 2015-та не е постигнала нищо. Също така стана ясно, че САЩ не искат дипломатическо решение, а търсят война с Русия, използвайки като оръдие Украйна. По начало, за да се разбере как и защо се стигна до ситуацията сега, трябва да се види и как и защо се стигна до конфликта в Донбас. Точно на това искам да посветя и втория си филм, както споменах.

Разкажете повече за него.

Искам да включа в новия филм всички материали, които съм събрал досега – да се види в него причината за конфликта, да се проследи веригата от събития още от 2013-2014 г.

Трябва да се припомни, че когато по онова време се лансира идеята за асоцииране на Украйна към ЕС, липсва сериозно изготвена икономическа част на договора за асоцииране. В същото време основен икономически партньор на Украйна е Русия. Тогавашното киевско ръководство е искало да разбере какви компенсации ще има от страна на ЕС, ако завие към него. Но тъй като откъм ЕС липва яснота и ангажираност по темата, споразумението за асоцииране на Украйна е отложено.

В резултат избухват протестите, известни като Евромайдан. Но има и хора, които излизат с противоположна позиция, известна като Анти-Майдан. Дали под натиск, дали от некадърност, ръководството в Киев тогава не успява да се справи с предизвикателствата пред националната сигурност на страната. Стига се до насилие, пролива се кръв, хората успяват да се намразят.

Противниците на тогавашното правителство на президента Виктор Янукович атакуват и разграбват военни складове, завземат с оръжие държавни институции, извършват преврат, сменят радикално политическия курс на Киев.

Последвалата реакция на хората в Донецк и Луганск, които отказват да следват този курс, всъщност е отговор на киевските събития със същите средства. Само че, кой знае защо, светът приема първото за нормално, а второто – не. Именно в тази посока ще е фокусът на новия ми филм. Искам да покажа също, че двете самообявили се „народни републики” държат да запазят и икономиката си, за която са виждали заплаха при евентуално присъединяване към ЕС.

Бих искал също така да заостря вниманието, че когато в дадена държава възникне такъв конфликт, той трябва да се решава по законен начин. А не срещу хората да се изпраща армията и също прословутите екстремистки батальони „Азов”, „Айдар”, „Торнадо”, в които има и много криминални елементи. Да не забравяме, че много членове на „Торнадо”, например, по-късно бяха съдени за убийства, изнасилвания, изтезания от самата украинска страна, която обаче отначало ги хвърли срещу ДНР и ЛНР. Парадоксът е, че след като ги осъдиха, после президентът ги помилва...

Темата за Крим ще засегнете ли?

Много медии се опитват да изкарат, че връщането на Крим в състава на Руската федерация е началото на конфликта. Не, това е следствие от общата дестабилизация в Украйна през 2014 г. В това решение са вплетени и интереси, изразени от две места. Виждайки геополитическата ориентация на новата власт в Киев, Русия предприема действия, за да не допусне в Крим да се разположи база на САЩ и да получи американски ракети до границата си. Същевременно от друга страна имаме и волята на самите жители на Крим, които никога не са приемали „подаряването” на полуострова им на Украинската ССР още в съветски времена и винаги са държали да се върнат под руска юрисдикция. Което и показват ясно на проведения референдум, макар той и да няма международно признание.

Какви интервюта ще включите в замисления от вас втори филм?

Разбира се, ще включа всички интервюта с интелектуалци и журналисти, които направих в Киев. А също и интервюта от другата страна – от Донецк, както и от Европа и от България.

Кого от Европа имате предвид?

Хора, които са откликнали на молбата ми за позиция. В Германия първо се опитах да получа официално становище на тяхното министерство на външните работи, защото това е страна гарант по Минските споразумения. Оттам отначало влязоха в комуникация с мен, но накрая ми отказаха. Така че аз потърсих други варианти и ми откликна един германски депутат от партия „Левицата”.

Френското външно министерство и френското посолство в София въобще не ми отговориха.

Потърсих и мнение от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ). Интервюирах Александър Хуг, който до 2018 г. беше зам.-шеф на мониторинговата мисия на ОССЕ за Украйна. Но той практически нищо ясно не отговори на въпросите ми. Например, когато го питах кой срещу кого според него воюва в Източна Украйна, той се ограничи да каже всеизвестното – че това било въоръжен конфликт, без да посочва страните.

Всъщност, наблюдателската мисия на ОССЕ е доста голямо разочарование. Ако човек се опита да разбере нещо от ежедневните им отчети, трудно може да го направи. А мисията има големи права и възможности. Имат сателитно наблюдение. Но като пускат сателитна снимка на дадено село, в което е имало инцидент, не казват къде точно се намира селото, кой е отговорен. Явно, понеже в тази мисия участват и САЩ, и Русия, са се споразумели никаква конкретна информация да не изтича.

А от България кого ще включите във втория си филм?

Сега, в условията на настоящата поляризация, ще ми е много трудно да осъществя у нас замисъла си. Аз исках да получа информация от външно министерство, от специализираните парламентарни комисии, от политици. Но за момента нямам отклик. Смятам да потърся мнението на специалисти по национална сигурност, журналисти, общественици.

Ще задавате ли въпроси и за сегашната война?

Не. Идеята ми е вторият филм да обхваща генезиса на конфликта допреди намесата на Русия. А вече сегашната война ще е тема на трети филм. Той ще трябва да се прави след края на войната. Ще са нужни пътувания, за да се види всичко на място, а не да се водим дистанционно от една или друга пропаганда. Но ако не си намеря продуцент, няма да е по силите ми да направя всичко това сам. Такъв филм ще излезе много скъпо. Не само заснемането му, но и разпространението му после.

Заел сте се наистина с много сериозна задача. Жалко, че у нас сякаш няма професионални журналисти, които сега да подемат тази сложна тема от всичките ѝ гледни точки...

Ако журналистите отразяваха случващото се в Донбас през всичките тези години и светът наистина беше информиран за реалната ситуация, нямаше да се стигне до намесата на Русия. Но...

Виждаме, че има сега и журналисти, хвърлили се да обясняват как в Украйна няма нацисти и твърденията за такива били само кремълска пропаганда... Имало там някакви си ултрадесни, ама къде ли нямало... Че се и водят терминологични спорове как не можело да се наричат нацисти, защото президентът на Украйна бил евреин... И тези украински ултрадесни не били срещу евреите, а само срещу руснаците... Освен това не били влиятелни, защото не са в парламента...

Даже не знам как да коментирам подобни „аргументи”... Само ще припомня, че нашумялата у нас преди време бандитска групировка „Наглите” също не беше в парламента, а беше доста влиятелна и извърши брутални престъпления. Но колко души бяха в нея? Десет-двайсет. И колко са членовете на ултранационалистическите формирования в Украйна? Десетки хиляди са.

Ролята им е да потискат инакомислещите в цялата страна. Извършват зверства – като „Наглите”. Готови са да тормозят всеки, който не е с властта. И са много, много влиятелни, добре организирани, солидно финансирани. Моите приятели в Киев, които критикуват властта, се крият сега не от руснаците, а от тези истински нацисти, които ходят на лов за хора и убиват неугодните.

Нещата ще станат и по-зле. Покрай войната оръжието отива при кого ли не, включително при криминални банди.

Какво ще дойде след тази война?

Друг свят. Много по-ожесточен. Нямам илюзии за връщане към любезно съжителство. И двете страни са приели максимата „Или ние тях, или те нас”. Нова Желязна завеса се спуска. Иформационна също. Ще се сблъскват две крайни пропаганди.

С тази война Русия показва, че не желае повече да е „добра”, че всичките ѝ досегашни отстъпки са приключили, че завива към различна подредба на света.

САЩ и ЕС на свой ред нямат намерение да променят отношението си към Русия, те също са избрали конфронтацията.

Наясно съм, че в тези условия ще бъде заглушен и вторият ми филм, ако въобще намеря финансиране, за да го осъществя. Да не говорим за третия, който още е само идея... Но все пак избирам да действам по принципа „Да правим каквото трябва, пък да става каквото ще”...