Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.12.2020 19:33 - Раздел 6 от глава XII на следващата книга, или просто "За българите"...
Автор: dobrodan Категория: История   
Прочетен: 2607 Коментари: 14 Гласове:
6

Последна промяна: 18.12.2020 18:30

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Обикновено избягвам да пускам отделни откъси от книгите, които превеждам. Случаят обаче е такъв, че си заслужава. Когато стане готова цялата книга, ще има поне още толкова информация за нас и дедите ни. Още се учудвам как изобщо такова нещо е видяло бял свят, единственият извод е: направени са едни такива "мъънички компромиси" със значими явления в човешката история от автора, но цялостният му поглед е буквално неоспорим и предполагам, че не е имало друг начин книгата му да бъде допусната за печат.
  
От "Тюркоезичният период в европейската история", автор е Юрий Николаевич Дроздов. Енциклопедичен и аналитичен ум. Не се е минало без странична помощ :), очевидно върху книгата е работил цял екип. Да публикуваш такива сведения все още означава да сложиш край на кариерата си, ако историята ти е професия. Мисля, че е избран точният човек, благодарение на когото ще научим немислими, невероятни и най-важното, практически верни неща.

Не мога да се стърпя :) и към няколко блогови "историци" :):):) имам специално предложение за работа. И не само едно. Можете, тракалар, да усвоите издухването на стъклени изделия, например в "Шише Джам", ако ли не отговаря на изтънчения ви тракийски вкус, Венеция не е далеч. Второ: можете да отворите гумаджийница и да спестите от парите за компресор. Трето: да осигурявате попътен вятър на околосветските регати, че на места закъсват. Като сте решили да ставате за смях, кой съм аз, че да преча?


                       Глава XII. НАРОДИТЕ ОТ ПРИКАМИЕТО И ПОВОЛЖИЕТО

                                              6. Българите

   
Съгласно данните от писмените източници българите обитавали между Средна Волга и басейна на река Белая. Северен предел на тяхната територия бил левият бряг на Нижна Кама. Този народ за пръв път бива споменат на страниците на писмените източници у Методий Патарски (IV век) в цитирания по-рано фрагмент: "Магог от сего суть вси языци иж живут на полунощи. Козари, руси, объри, болгари и ини вси». (см. Описан. слав. рукоп. моск. синод. библ., отд. V. стр. 31). Ибн-Русте (ибн-Даста) характеризира по следния начин положението на тяхната етнотеритория: "Булгар граничи със страната на буртасите. Българите живеят на бреговете на реката, която се влива в Хазарско море и е прозвана Итил, протичаща между страните на хазарите и славяните". Що се касае до произхода на българите, тяхното родословие изглежда е било добре известно на арабите. Съгласно библейската традиция те извеждат българите от Яфетовия род, както сочи ал-Масуди: "Следните народи произлизат от Яфет: ашбан, рус, бурджан, хазрадж, турк, славяни (ас-сакалиба), яджудж и маджудж, фарс, мадян, обитателите на островите в морето и Булгар". От това съобщение следва, че българите са се отнасяли към тюркоезичния народ, както впрочем русите и ас-сакалиба.

Анализът на късноантичните и ранносредновековните писмени източници, където се споменава названието "болгар" или "булгар", ни навежда на мисълта, че това название не е било етноним. Достатъчно ясно свидетелства за това сведението от Големия Речник на Якут по повод "Записките" на ибн-Фадлан: "Аз четох в книгата на Ахмед ибн-Фадлан ибн-Аббас ибн-Рашид ибн-Хаммад, посланик на Муктадир в страната на славяните (ас-сакалиба), тоест при жителите на Булгар... Булгар е град на славяните, лежи на север. Четох записката, която е съчинил Ахмед ибн-Фадлан ибн-Аббас ибн-Рашид ибн-Хаммад, клиент на Мухамед ибн-Сулейман, посланик на Муктадир-Биллахи към царя на славяните и в която той описва всичко, което е видял от времето на напускането му на Багдад до времето на завръщането му там. В нея той казва: "Когато писмото на Алмас (варианти - Алмаш, Алмус, Алмуш) ибн-Шалки Балтовар, царя на славяните, пристигна у повелителя на верните...". От това съобщение следва, че народът, в чиято страна е отпътувал арабският пътешественик ибн-Фадлан, се е наричал "ас-сакалиба". Относно този народ той отбелязва: "Хазарите и техният хакан са юдеи, ас-сакалиба са българи и всички, които съседстват с тях, са му подчинени. Той се отнася с тях като с роби, а те му се подчиняват с покорност".(!) Това е крайно важно съобщение, доколкото то вероятно се явява единственото в целия огромен масив от късноантични и ранносредновековни писмени източници, където в общ вид се пояснява етимологията на термина "булгар".

.....................................................................................

 

(!) В превода на А. П. Ковалевски на тази фраза на руски език е направен пропуск от принципен характер - изпусната е думата "българи": "Хазарите и царят им са всичките юдеи, а "славяните" и всички, които съседстват с тях, се намират в негова покорност, и той се отнася с тях, сякаш са му роби, а те му се подчиняват с покорство". (Ковалевски А. П. Книгата на ибн-Фадлан за пътешествието му по Волга в 921 - 922 г. Харков, 1956, стр. 148).
   ......................................................................................

Тук ибн-Фадлан съобщава, че хазарите по своите религиозни убеждения са били юдеи, а ас-сакалиба, живеещи в описания регион, също по такива убеждения са били българи. Следователно "българи" е названието на този народ по тяхната религиозна привързаност, аналогично на названията юдеи, мюсюлмани, християни и т. н. Названието "ас-сакалиба" е било техен етноним. Във всички гръко- и латиноезични източници, също и в рускоезичните писмени източници този народ като правило бива наричан булгар (българи), макар да има и редки изключения.
   В тази връзка е интересно да опитаме да покажем семантиката на названието "булгар". В арабско-персийските източници това название се предава в обезгласена форма: у ибн-Фадлан - "блγар", у Ибн Русте - "блкар", у ал-Марвази срещаме и двете форми, у ал-Масуди то е "брγз". Съответстващите пълногласни форми на двата първи варианта ще бъдат такива: "балгар", "балкар". Що се касае третия вариант, това е или грешен запис, или ал-Масуди е използвал някакъв друг, не много известен вариант на това название. Първите два термина са фонетични варианти, които на съставни части се делят така: балг/балк-ар. Съставящата "балг/балк" вероятно сочи кореновата основа на глагола "балкырга" (сияя, светя, излъчвам светлина). Втората съставяща "ар" е "мъж, мъжага". Изходното название е било балкар със семантиката "мъже, почитащи сиянието" или "мъже, почитащи светлината". Оттук можем да разберем, че религиозните възгледи на този народ са били свързани със сиянието, с излъчването на светлина. Тук явно следва да подразбираме слънцето. В тази връзка ни се струва интересно едно сведение на ал-Максуди. Когато характеризира религиозните схващания на ас-сакалиба, той отбелязва: "Славяните (ас-сакалиба) се делят на много народи; някои от тях са християни, между тях има също и езичници, също така и слънцепоклонници". Можем да предполагаме, че действителната семантика на термина "балкар" (булгар, болгар) е била "слънцепоклонници". Освен това от същото съобщение следва, че сред българите може да има християни и езичници. Ибн Русте (Ибн Даста) указва, че българите се делят на три "отдела". В превода на А. Я Гаркави това звучи така: "Те се делят на три отдела: единият отдел е берсула, другият - асгал, а третият - булгар". Този същият фрагмент в превода на Хволсон изглежда така: "Българите се делят на три отдела: единият се нарича берсула, другият - есегел, а третият - българи...". Нито единият, нито другият превод в частта на транскрибирането на названията може да бъде приет за коректен. Максимално близък до арабския текст, преводът изглежда така: "Те са три разреда. Единият разред се нарича б.р.сула, другият разред - ас.к.л. и третият - българи". Първите две названия могат да бъдат разшифровани само предполагаемо. Названието на първия "разред" изглежда приемливо във формата "берсула" (първите водни). Този етнотермин се съотнася добре със съобщението на Теофан Изповедник за това, че в дълбините на "първата Сарматия" се е намирала етнотеритория с названието Берзилия. Това обаче би могло да бъде и "берсүлə" с възможна семантика "нападащите първи". Относно второто название - ас.к.л, струва ни се, че това е думата "асаклы", която на съставни части се дели така: ас-ак-лы. Първата съставяща е "ас" - етноним, "ак" е "светъл, бял". Последната съставяща "лы" е афикс. Изходното название "асаклы" би могло да носи значението "племе на светлите аси". Ако съдим по това, че в арабските източници относно разглежданите названия се използва понятието "разряд", а не "род" или "племе", това едва ли са били племенни названия. Не е изключено да виждаме разделяне по религиозен или някакъв друг, извънетнически признак.
   
И така, изходната форма на названието на разглеждания народ според неговата религиозна привързаност вероятно е била "балкар". Именно тази форма е използвал персийският автор Гардизи в съчинението си относно волжките българи: "И тези хора (русите, бел. Ю. Дроздов) постоянно нападат на корабите си славяните, залавят славяните, поробват ги, отвеждат ги в Хазаран и Балкар и там ги продават". Тук с термините "хазаран" и "балкар" явно се обозначават народи, а не страни. Названието "балкар" във фонетичен вариант "малкъар" се е запазило до наше време като самоназвание на севернокавказките балкарци, преки потомци на аланите или асите. Това означава, че волжките българи и севернокавказките алани в далечното минало са имали еднакви религиозни възгледи, което може да бъде обусловено от някакви техни близки връзки.

Като племенни названия у българите вероятно са използвани и имената "билер" или "биляр". Йоан де Плано Карпини, като описва завоеванията на татаро-монголите в XIII век, отбелязва: "Като се придвижвали оттук напред срещу билерите, тоест Велика България, те напълно я разрушили". Думата "билер" на съставни части се дели така: бил-ер. Първата съставяща "бил" насочва вероятно към кореновата основа на глагола "билəргə" (владея). Втората съставяща "яр" е вероятно изкривената дума "яр" (бряг). Изходното название "биляр" ще има семантиката "владеещ бреговете". Незнайно защо този етнотермин не се фиксира като самоназвание на живеещото днес на тази територия население. Това може да означава, че между това население и билерите/биляри няма пряка етноисторическа приемственост, етнонимите никога не изчезват от само себе си. 

   Относно разселването на българите в Европа. Както вече говорихме, един от регионите на разселване на този народ се е намирал в Средното Поволжие. Изглежда това да е тяхната историческа прародина. Тук българите се фиксират от арабските източници като съставна част на народа ас-сакалиба или в тюркоезична транскрипция "асаколыоба", което на нашия език се превежда като "родът на почтените бели аси". Оттук става ясно, че българите принадлежат на народа на асите, който от най-древни времена е обитавал обширната територия между Дон и Приуралието.
   
Следващият регион, където историческите източници фиксират българи, е Западното Предкавказие и Източното Приазовие. Това вероятно е бил единен етнически масив. Теофан Изповедник отбелязва: "...от самото езеро (Меотийското, бел. Ю. Дроздов) и до реката Куфис, където се лови българската риба ксистон, се простира древната Велика България и живеят съплеменните на българите котраги". Тази Велика България просъществувала само кратък период от време, което ни дава основание да се усъмним в дълбоките корени на нейното население на дадената територия. Възниква естественият въпрос било ли е това население автохтонно за региона или това са били мигранти от Средното Поволжие. В историческите източници не успяваме да открием пряк отговор на този въпрос. У ал-Масуди обаче има такова сведение: "Славяните са от потомците на Мадай, син на Яфет, син на Нух; към него се отнасят всички племена на славяните и до него стигат в своите родословни линии. Това е мнението на много сведущи люде, занимаващи се с този предмет. Техните обиталища са на север, оттам се простират на запад". Създава се впечатлението, че българите или казано иначе "ас-сакалиба" едва ли са били автохтонен народ в южните предели на Източното Приазовие. По-вероятно е част от българите в древността да е мигрирала там от Средното Поволжие. Неслучайно Теофан Изповедник нарича племето котраги съплеменници на волжките българи.
  
В средата на VII век Великата България в Приазовието се разпаднала. Ето какво пише патриарх Никифор в съчинението си "Бревиария": "По времето на Константин, който умря на запад, някой си на име Коврат, господар на тези племена, напуснал живите, като оставил петима синове, на които завещал в никакъв случай да не се отделят един от друг, за да могат с взаимното си благоразположение да запазят властта си. Те ни най-малко не спазили бащиното наставление, след кратко време се разделили един с друг и всеки от тях се отделил със собствената си част от народа. Първият от тях, именуем Баян, според бащиния си завет останал на земята на предците; вторият, именуем Котраг, преминал реката Танаис и се заселил срещу тях; четвъртият, като преминал реката Истър, уседнал в Панония, намираща се днес под властта на аварите, и сключил съюз с местния народ; петият, който се обосновал край Равенския Пентакъл, станал данъкоплатец на ромеите. Най-накрая третият им брат на име Аспарух, след като прекосил реките Днепър и Днестър, се установил край Истъра, като стигнал до места, удобни за разселване...". 

 

 Следва да отбележим два важни момента. Първо. Един от синовете на Коврат (Кубрат) на име Котраг "като прекосил реката Танаис, се заселил срещу тях...". Тази информация потвърждава и Теофан Изповедник. "А вторият му брат, на име Котраг, като прекосил река Танаис, се заселил срещу първия брат". С други думи, Котраг с народа си се заселил на десния бряг на Нижни Дон и никъде не се е местил оттам. Нито у Никифор, нито у Теофан няма дори и намек за това, че Котраг с народа си е отишъл на Средна Волга, където да е основавал Българска държава. Второ. Българите се разселили по Нижни Дон, на Балканите, в Северна Италия и Панония. Това означава, че те са един от етническите елементи, на основата на които се сформират бъдещите народи от тези етнотеритории. Разбира се, в тези етнотеритории българите пренесли своя тюркски език, следи от който трябва да са останали в езиците на съвременните потомци на тези народи. Трето. Гийом де Рубрук пряко посочва, че българите, разселили се по Дунава, навремето са мигрирали от Поволжката Велика България: "Езикът на паскатирите и унгарците е един и същ; те са пастири, нямащи никакъв град; страната им откъм запад се съприкосновава с Велика България... Зашото тези българи, които живеят отвъд Дунава, близо до Константинопол, са излезли от споменатата Велика България". Това сочи и Роджър Бейкън в своето "Велико съчинение": "И това княжество граничи на север преди всичко с Велика България, откъдето произлизат българите, живеещи между Константинопол, Унгария и Склавония. Тази, която е разположена в Европа, е Мала България и там говорят на езика на българите, живеещи във Велика България, която се намира в Азия". Тук паскатири Гийом де Рубрук нарича предците на днешните башкири, на запад от които се разполагала Велика България (Волжка). Дунавска България се намира на югоизток от унгарците на доста значително разстояние. Така разбираме, че дунавските българи са били част от поволжките българи, които някога излезли от Великата (Волжка България) и отначало се разселили в Приазовието, а след това част от тях мигрирала към Дунав. В съобшението на Роджър Бейкън има една много важна бележка - по негово време (началото на втората половина на XIII век) дунавските българи още говорели на тюркски език ("и там говорят на езика на българите, живеещи във Велика България"). Това някак си не кореспондира с общоприетата версия на съвременната историческа концепция за това, че Дунавска България примерно от IX - X век е била един от центровете на славянската писменост и църковното богослужение на славянски език. 
   
В отделни исторически източници се срещат кратки споменавания за българите в панонския регион. В така наречената "Хроника на Фредегар" се съобщава: "В тази година в царството на аварите, именуеми хуни, в Панония възникнал силен раздор, зашото се борели за царската власт - при кого следва да отиде тя. Единият от аварите, а другият от българите, като събрали множества от хора, започнали да се нападат помежду си. Накрая аварите взели връх над българите". Вероятно това са били същите тези българи, които мигрирали при аварите от Приазовието. Интересен е един малък детайл. По думите на патриарх Никифор четвъртият син на Кубрат уседнал в Панония, която тогава се намирала под аварска власт, и "сключил съюз с местния народ". Аварите (те и хуни) не са били местен народ. Следователно освен тях на територията на Панония е обитавал още някакъв местен народ.

През първата половина златноординците разоряват Волжка България и я включват в състава на държавата си. От този момент термините "Булгар" и "Булгария" изчезват от страниците на писмените исторически източници. Понастоящем територията на бившата България влиза основно в състава на Татарстан, където живее народ, наречен "казански татари". Ако съдим по езика, това не са българи, а съвсем друг тюркоезичен народ, макар елементи от българския език и българската култура да могат да се проследят и днес достатъчно отчетливо. Естествено, възниква въпрос - къде са изчезнали българите и какви са етно-историческите корени на народа, живеещ днес на бившите български земи, тоест какви са етно-историческите корени на казанско-татарския народ?
   Думата "татари" за пръв път се появява на страниците на руските летописи към 1223 г. : "Того же лета явишась языци ихже никтоже добре ясно не весть кто суть и отколе изидоша и что язык их и которого племени суть и что вера их; и зовуть я татары, а инии глаголють таумены, а друзии печенези…". В този фрагмент от летописа названието "татари" се употребява по адрес на хората, съставящи военно-разузнавателното подразделение на Златната Орда, което преминало през Кавкази излязло в степните простори в района на горните части на Кубан. Тук тези чуждоземни войници се сблъскват с половците, които най-вероятно са ги нарекли "татари". (Макар и сама по себе си тази дума да е можела да съществува като обикновена лексикална единица). От тях вече това тюркоезично название са научили и русите. Естествено, самите руси не са можели да знаят, що за народ се е появил в кубанските степи на стотици километри разстояние от земите им. Така названието "татари", и това следва дебело да се подчертае, за пръв път се появява в писмените източници, използвано по адрес на чуждоземците, нямащи никакво отношение нито към народите от Поволжието, нито към тези от Източна Европа въобще. Затова опитите да се намери етническа връзка между народите от Поволжието и другите азиатски народи през названието "татари" са несъстоятелни по определение. Това име е било дадено отвън на Поволжките народи против тяхната собствена воля и желания и съвсем не според етническата им принадлежност.

В Западна и Централна Европа вместо етнотермина "татари" се е използвало названието "тартари". Създава се впечатлението, че това е съвсем друга дума. Тартар е вероятно тюркоезичната дума тар-тар, което означава в превод "тесен-тесен". Това название би могло да възникне заради това, че в състава на златноординската войска, нападнала за пръв път европейските страни, е имало монголоидни народи като например ногайците. Заради характерния тесен очен разрез всички ординци в Европа започнали да бъдат наричани "тесен-тесен". Не е съвсем ясно защо европейците, които би трябвало вече да са преминали на флективни езици, са нарекли ординците с тюркското "тар-тар". Едва ли са могли да заимстват това название от самите ординци.

За семантиката на думата "татар" можем да кажем следното. Тази дума се дели на съставящите я думи така: тат-ар. Първата съставяща "тат" е древнотюркската дума tat, която се превежда като "чуждоземец" Втората сътавяща "ар" е "мъж". Изходното название "татар" в буквален превод означава "чуждоземни мъже" или "хора от друга страна". Разбираемо е, че такова название изначално е носело обобщен смисъл и се е разпространявало върху редица народи. Например италианският посланик Марко Тоскарино, писал през 1537 г., изброява такива татари: "Перекопските татари (Tartari precopiti) са дошли от Волга, където са имали много господари от скитски приизход, които, като разделили накрая властта помежду си, днес владеят обширни страни... Има още и така наречените Серемийски (Seremii) Татари, живеещи във Ваик (? Vaica; Rassia); те са доста богати и добре въоръжени; днес те са подвластни на Москвитяните, както вече беше казано. Има там също и Татари Казански (Cassamii; Cascarii), живеещи отвъд Волга; Татари Пермски (Permii) и Печорски (Piceri); също Татари Югърски (Hugri) и Вогулски (Huguhici). На север (от тях) живеят така наречените Каламски ( Scalmi; Scalami) Татари, а след тях безбройно множество от други".
   
След като Златната Орда покорила и включила в състава на държавата си Прикамието, Средното и Нижното Поволжие, Прикаспийския и Причерноморския регион, също и Северен Кавказ, населението на всички тези територии заедно с ординците станало за обитателите на руската етнотеритория единен чуждоземен етнически масив - хората от другата страна, или по тюркски - татари. Нито една част от руската етнотеритория (нито едно "княжество") не е влизало в състава на Златната Орда. Както следва от фактическите данни от писмените източници, златноординците присъединявали само териториите, обитавани от тюркоезични народи. Основната маса от населението на руската етническа територия по това време е била вече явно нетюркоезична. Видимо това е и основната причина тези територии да не бъдат включени в състава на Златната Орда. Други причини засега не успяваме да открием. Ако съдим по данните от писмените източници, племената и народите в състава на Златната Орда са запазили етнонимите си - ординците не подтискали етническото самосъзнание на подвластните им народи. Само у населението, живеещо на днешната етнотеритория на казанските татари, не се фиксира в писмените източници негово общо самоназвание. Още повече, такова общо самоназвание не се фиксира и в историческата памет на съвременния казанско-татарски народ. Съседните народи наричат казанските татари по своему: "Така съседите на волжките татари - марийците - ги наричали с етнонима "суас" (суяс, понякога сюас), удмуртите ги наричали "бигер", казахите - "нугай", калмиките - с етнонима "мангот". Всичко това дава основание да предполагаме, че обобщено название на предците на казанските татари по някакви причини не е съществувало. Доста рядка ситуация в етногенеза на народите.
   
Според съвременната историческа концепция някъде в средата на XV век Златната Орда престава да съществува като единна централизирана държава. Отделните й региони стават самоуправляеми образувания, които по данните на средновековните западноевропейски автори се наричат орди. Едно от тези образувания съвременните историци наричат Казанско ханство. В действителност това държавно образувание не би могло да се нарича така. Първо, в древността и в ранното средновековие европейските тюркоезични народи никога не са наричали своите етнотеритории по имената на градове. Такива факти няма фиксирани в писмените източници. Исторически названията на етнотериториите са първични, а названията на разположените в тях селища - вторични. (Впрочем, и на основата на думата "стан" тези народи никога не са образували названията на своите етнотеритории. В писмените източници не се среща нито едно название на етнотеритория или страна на древноевропейските тюркоезични народи с основата "стан". Такава традиция в Европа никога не е имало). Второ, титлата на върховния управляващ у древните европейски тюркоезични народи е имала формата "кан", а не "хан" и затова терминът "ханство" не е можел да съществува при тях. Трето, в нито един средновековен исторически източник не се среща названието "Казанско ханство". От най-древни времена сред тюркоезичните народи организираното съобщество от хора се е наричало "орда" (арды, урды) с изходна семантика "съобщество от мъже". Затова новите образувания, появили се след разпада на Златната Орда, също традиционно били наречени орди, а не ханства.Както ще видим по-късно, съгласно "Историята на Казанското царство" разглежданият регион дълго преди идването на Улу-Мухамед (вероятно първият казански хан) се е наричал "Саинов юрт" или "Новата орда". Ето какво в частност пише за тази орда полският хронист Матвей Меховски: "Третата орда - на козанските татари - е наречена така по замъка Козан, стоящ над река Волга до границата с Московия, където те живеят. Те са произлезли от главната татарска орда, а именно от чагадайските или задволжките татари, както и всички други татари. Тази Козанска орда има около 12 000 бойци, а при необходимост, когато свикват и другите татари, те могат да извадят до 30 000 войника. За техните господари, деяния и генеалогия не пишат, защото те са данъкоплатци на княза на Московия и зависят от волята му в мирния живот, и на война, и при избирането на вождовете си. Затова за тях може да се каже същото, което и за господаря на московците". Освен това у Матей Меховски има и такова изказване: "В Московия има много княжества... Има там и татарска земя, подвластна на московския господар, по име Козанска орда, излъчваща до 30 000 бойци. Тя се намира в степите, близо до замъка Козан, който принадлежи на княза на Москва и се мие от голямата река Волга. Като признават княза на Московия, те заедно със сарацините почитат Мохамед и говорят на татарски език". Италианецът Алберто Кампензе, живял в Московия, през 1523 - 1524 г. пише писмо до папа Климент VII за делата на Московия, в което намираме: "На Московската държава е подвластна също една Татарска орда, намираща се при Казан (град, принадлежащ на Московитяните и лежащ близо до река Ра, на двадесет и седем дни път от Москва на изток". Тази орда, наречена Казанска, номадства из степите и може да предостави на Московския княз при първа негова заповед до 30 000 конника. Впрочем тя съблюдава всички обичаи на древните Татари и изповядва Мохамеданската вяра". 
   
В тези откъси вниманието привличат четири момента. Първо, конкретно се потвърждава, че това държавно образувание е наричано от западноевропейските автори Казанска орда, а не Казанско ханство. Второ, Казанската орда се е намирала "непосредствено до границите на Московия". Това следва да означава, че всички земи, лежащи западно от Казанската орда, са били подвластни на Московия или са влизали в състава й. Трето, тази орда, както и редица други подобни етнотеритории, е била подчинена на московския княз, зависела е напълно от него и му е плащала данък. Четвърто, по думите на Алберто Кампензе град Казан (или по думите на Матвей Меховски - "замъкът Козан") също е принадлежал на московския княз или на "москвитяните". Това е изключително важен факт, който изобщо не се вписва в рамките на съвременната историческа концепция. Според данните от редица писмени източници обаче през 1552 г. русите неясно защо "завоювали" Казан, макар градът съгласно данните от Матвей Меховски и Алберто Кампензе и без това е принадлежал на московитите, а самата Казанска орда според същите двама автори е била в пълна политическа зависимост от московските управляващи. След "завладяването" на Казан намиращият се там управник Ядигар бил доставен в Москва, където "тържествено прие кръщението, за което трябваше да се изкъпе в дупка в леда на Москва-река край Тайницките врати; след кръщението му беше дадено името Симеон". След това "...и царят и велик княз възнагради Симеон, даде му двор в града (Кремъл) и му зачисли като боярин Иван Петрович Заболотски и всякакви чиновници по реда на държавната служба, и го устрои не така, както постъпват с пленниците, а като цар и царски син според достойнството му". С други думи, след "завоюването на Казан" неговият бивш управник, като приел християнството в Москва, запазил "достоянието си" - той бил на висотата на "цар и син на цар". Напълно разбираемо е, че така не се отнасят с врагове или управляващите на вражески народ и подобно отношение на московски князе към управниците на други, съседни етнически територии писмените източници от това време не отбелязват. Тук явно се разглеждат някакви особени отношения между управляващите на Москва и Казан. Що се касае казанските земи, там не е имало тотална поземлена конфискация - като собственост на московитите били иззети само земите на владетеля и близкото му обкръжение: "Конфискувани бяха ханските земи и владенията на казанските князе и помешчици". Основната част от земите както преди останала постоянна собственост на местното население.
   
Всички тези показани факти не се вписват в рамките на съвременната историческа концепция и не се обсъждат, макар зад тях може би се крият твърде значими исторически обстоятелства и явно някакви различни отношения между управниците на Казан и Москва в сравнение с тези, които представя тази концепция.

След присъединяването на Казан към Московия територията на бившата Казанска орда се разпаднала на отделни етнотеритории. Населението на собствено казанския регион, както и цялото население на бившата Златна Орда, в руските писмени източници обобщено продължава да бъде наричано "хора от друга страна" или "татари". При това по отношение на другите местни народи, наричани татари, са използвани и техните собствени етноними. В съчинението на английския дипломат Джайлс Флетчър, издадено в 1591 г., в тази връзка четем следното: "Има и още други различни татари, обитаващи на границата с Русия, като: нагайци, чирмиши, мордва, чиркеси и щелкали, които се различават от кримските татари повече по име, отколкото по наччин на управление или по нещо друго. Изключение правят едни чиркеси, долепени до югозападната граница от страната на Литва, които са много по-образовани от другите татари, външно са много по-красиви и се изразяват благородно в обръщенията си, като следват в това отношение полските обичаи. Някои от тях се подчиняват на полските крале и изповядват християнската вяра". Както виждаме, в този списък на "татари" отново липсва самоназвание на коренното население на казанския регион. Това едва ли е случайно и в тази връзка определен интерес представляват данните, съдържащи се в "История на Казанското царство", явяваща се част от Пълния сборник на руските летописи (том XIX).
    
В този средновековен източник се съобщава кога, от кого и къде е бил основан Казан, както и какъв е бил етническият състав на казанския регион: "Бысть же на Оке реке старыи градъ, имянемъ Бряховъ, оттуду же прииде царь, имянемъ Саинъ, Болгарскии, и поискавъ по местомъ проходя, въ лета 6680 го, и обрете место на Волге на самои украине Рускои, на сеи стране Камы реки, концомъ прилежа къ Болгарскои земле, другимъ же концомъ къ Вятке и къ Перми. Место пренарочито, и красно велми, и скотопажно, и пчелисто, и всяцеми семяны родимо, и овощми преизобилно, и зверисто, и рыбно, и всякого много угодья, яко не обрести можно другаго такова места по всеи Рускои земле нигдеже, подобно такову месту красотою и крепостию и угодьемъ человеческимъ, и не вемъ же, аще есть въ чужихъ земляхъ…

Царь же возгради на месте томъ Казань градъ, никому же отъ державныхъ Руси смеюще супротивъ что рещи. И есть градъ Казань, стоить доныне, всеми Рускими людми видимъ и знаемъ есть, а не знающимъ слышимъ есть. Яко преже сего, на томъ месте вогнездися змии лютъ и токовище ихъ, и воцарися во граде скверны царь, нечестия своего великимъ гневомъ наполнився, и распалашеся, яко огнь, въ ярости на христьяны, и разгарашеся яко огнь, пламенными усты устрашая, и похищая, и поглащая, яко овца, смиренныя люди Руския въ прилежащихъ всехъ, близъ живущая около Казани, изгна отъ нея Русь тоземца, и три лета землю ту пусту положи, и наведе исъ Камы языкъ лютъ, поганъ, Болгарскую чернь, со князи ихъ и со стареишинами ихъ, и много ему сущу убо подобну суровствомъ, обычаемъ злымъ, песьимъ главамъ - Самоедомъ. Наполни такими людми землю ту, еже Черимиса, зовемая Отяки, – тое жъ глаголютъ Ростовскую чернь, забежавши тамо отъ крещения Русково въ Болгарскихъ жилищахъ, и приложися хъ Казани. И Болгарския грады обладаютъся царемъ Казанскимъ. То бо бе преже земля Болгарецъ малыхъ за Камою, промежъ великия реки Волги и Белыя Волжки, до Великия Орды Нагаиския. А большие Болгары на Дунае. Тутъ же былъ на Каме стары градъ, именемъ Бряховъ, Болгарскии, ныне же градищо пусто, его же первое взя князь велики Андреи Юрьевичъ Владимерскии и въ конечно запустение преда, а Болгаръ техъ подъ себя подкори; а Балыматы, отъ Болгаръ техъ яко 20 поприщъ, и дале тотъ же князь великии повоева. И бысть Казань столныи градъ, вместо Бряхова, и вскоре нова орда, и земля благоплодна, и семенита, именита, и медомъ кипяща и млекомъ, и дашася по одержание и власть и въ наследие поганымъ. И отъ сего царя Саина преже сего зачася Казань, и словяще юрть Саиновъ. И любяше царь, и часто самъ отъ стольного своего града Сарая приходяше, и живяше въ немъ, и остави по себе на новомъ юрте своемъ царя отъ колена своего и князя своя съ нимъ. По томъ же царе Саине мнози цари, кровопивцы, Руския люди погубили, и пременящеся царствоваху же въ Казани лета многа".  
   
Преди всичко следва да уточним месторазположението на град Бряхов. В самото начало на представения фрагмент се казва: "Бысть же на Оке реке старыи градъ, имянемъ Бряховъ, оттуду же прииде царь, имянемъ Саинъ Болгарскии и поискавъ по местомъ проходя, въ лета 6680 го, и обрете место на Волге...". Тук се указва, че старият град, наречен Бряхов, се е разполагал на река Ока. Малко по-надолу се съобщава, че "тук на Кама имало стар град, именуван Бряхов, Български". При това царят Саин, като тръгнал от Бряхов, намерил място на Волга. Има нещо, което не се връзва. Всички налични исторически данни свидетелстват за това, че българският град Бряхов се е намирал на Кама. Той би могъл да има и известно отношение към Волга, като се е намирал на мястото на сливане на тази река и Кама. За споменаването на Ока, в реда на допусканията можем да предположим следното. Този град вероятно е бил разположен непосредствено в мястото на сливане на руслата на Волга и Кама. Такова място се нарича стрелка. На древнотюркски "стрелка" или "стрела" е ok (ок). Авторът на "Историята на Казанското царство", прекарал в татарски плен много години, би могъл да използва в повествованието си не рускоезичния вариант на тази специфична дума - "стрелка", а тюркоезичния - "ок". Въобще не е изключено изходният текст на историята да е написан на тюркски език. Затова в текста, евентуално при следващ препис или превод вместо израза "на стрелата на реката" да се е появило словосъчетанието "на Ока река", тоест вместо руската дума "стрела" да е записан тюркският еквивалент - "ок". И още - определението "Болгарскии" в началото на фрагмента по пътя на логиката следва да се отнася само към думата "Бряхов". По-нататък в повествованието се указва: "И любяше царь, и часто самъ отъ стольного своего града Сарая приходяше". Тук следва да отбележим, че в дадения случай под името "Сарай" изобщо не се има предвид Сарай-Бату или Сарай-Берке. Тези два града са основани чак през втората половина на XIII век и наименованията им съдържат имената на техните основатели. Думата "Сарай" (дворец) принципно би могла да се отнася за резиденцията или постоянното местопребиваване на всеки златноордински хан.

От съдържанието на представения фрагмент разбираме следното. Ординският хан по име Саин, като се придвижвал нагоре по Волга от град Бряхов (Ибрахимов, бел. моя), завоювал територията на нижнекамските руси. За това, че Саин е бил именно златноордински хан, свидетелстват, първо, неговата титла - цар - така в руските ранносредновековни източници са наричани само ординските ханове и никой друг, второ, названието на "столичния му град" - Сарай. Посочените в съобщението граници на това "място на Волга" свидетелстват, че това е била именно територията на нижнекамските руси, неведнъж описвани в арабско-персийските източници. Западна граница на тази територия е бил левият бряг на Волга. Южните предели на тази "земя" били "на сеи стране Камы реки, концомъ прилежа къ Болгарскои земле". Източната граница прилягала "другимъ же концомъ къ Вятке и къ Перми". Както показахме по-рано, точно на това място арабските средновековни източници локализират една от групите на русите. Дори самият автор на съобщението нарича "руси" многократно местното население. При това едва ли под този етноним се подразбират русите, обитавали междуречието на Ока и Волга - техните източни предели са били на територията, където по-късно те основали Нижни Новгород. Виждаме, че левобрежието на Волга няма как да бъде наречено "на самои украине Рускои". След основаването на Казан ординският хан изгонил от околностите му всички местни руси. Никой от тях не посмял да каже нещо против. В течение на три години земята пустеела. След това на тази доста значителна по големина територия започва преселението на населението на Прикамско-Поволжките народи. "И наведе исъ Камы язык лютъ, погань" - тук най-вероятно се имат предвид войнствените (лют) унгари, потомци на хуните, неприемащи православието (поган). При това авторът вместо думата "народ" използва древното понятие "език". (Примерно по това време в писмените източници спира упоменаването на унгарите или башкирдите, обитаващи Камско-Вятското междуречие). От България тук се преселили знатни хора и простолюдието. Пак там от Прикамието се преселили народи, които със своята суровост и зли обичаи приличали на "песоглавците"-самоеди. Съдейки по всичко, под "песоглавци-самоеди" тук се подразбират баджнаките или тюркските печенеги. Английският послник Джайлс Флетчър указва, че самоедите са произлезли от "татарите", тоест са били тюркоезичен народ: "Пермяките и самоедите, обитаващи на север и североизток от Русия, произлизат също, като се смята, от татарите". Именно тюркските печенези (или потомците им) са можели да бъдат наречени "песоглавци", защото според данните от арабските източници са носели дълги бради и вероятно не са подстригвали косите си. Такива глави приличали на кучешките. На северозападната покрайнина на тази територия се заселили чирмишите или отяките (удмуртите). Освен това там се преселила и някаква част от населението на Ростовската земя, спасявайки се от християнството. Засега е трудно да кажем що за народ е бил това, но във всеки случай едва ли е бил славяноезичен. Местно население са били, разбира се, тюркоезичните руси. Създаденото разнородно етнотериториално образувание отначало се наричало "Нова орда" или "Саинов юрт", където многозначната древнотюркска дума jurt (юрт) означава "дом, владение, местожителство, страна, земя". Виждаме, че названието на тази територия няма връзка с етнонимията. Такова рядко явление по това време е било обусловено от разноетничността на местното население при отсъствие на доминиращ народ. Авторът на съобщението подчертва, че управниците, както и основателите в този "юрт" винаги са били представители на ханския род чингизиди ("царя отъ колена своего и князя своя съ нимъ"). Точно това обстоятелство вероятно е станало причина нито един от народите, мигрирали тук, да няма възможността да заеме доминиращо положение. Особено дебело следва да подчертаем, че съседната България, която запазва своя суверенитет и граници, не е влизала в състава на Новата орда или Саинов юрт. Тя само е била зависима от неговите управници - "и Болгарския грады обладаютъся царемъ Казанскимъ". През 1236 г. обаче златноординците присъединяват България към държавата си и тя престава да съществува като самостоятелно етнополитическо образувание. След това нейната територия заедно с населението влиза в състава на образуваната Казанска орда.

Ще кажем няколко думи за възможния произход на името на град Казан. На татарски език то има формата "Казан". На съставни части тази дума можем да поделим така: Каз-ан. Тук първата съставяща "каз" най-вероятно насочва към древнотюркската дума qazп (казы) - съдия. Втората съставяща "ан" е донякъде изменената "эн" (род, порода). Изходната форма на това название видимо е била Казэн със семантиката "родът на съдиите". При древноевропейските тюркоезични народи названията на селищата често са били определяни по името на рода. В дадения случай това название би могло да бъде свързано с рода на чингизидите, които са били традиционни управляващи на този град и по древна традиция върховният владетел е бил смятан и за върховен съдия сред поданиците си. Оттук би могло да се появи такова название на рода и града. Неслучайно в руските летописи ординските управляващи са наричани "царе" дълго преди тази титла да започне да се използва от русите. По-нататък ще покажем, че думата "цар" произлиза от древнотюркската дума qazп (казы), или "съдия".
   И така, ако вярваме на данните от "История на Казанското царство" (т. е. на руските летописи), то основателят на това "царство" е бил ордински хан, а предци на съвременните казански татари са местните и околните тюркоезични народи: нижнекамските руси, българите, горнокамските унгари, "ростовската беднотия" и още, струва ни се, потомците на тюркските печенеги. Всички тези народи от най-древни времена са обитавали Прикамско-Поволжкия регион. Наличието сред предците на казанските татари на някакво придошло азиатско (алтайско) население не е фиксирано в писмените източници и не се потвърждава от данните на съвременната антропология. "Антропологичните материали показват, че физическият тип на татарския народ се е сформирал в сложни условия на метисация основно на европеидно население с монголоидни компоненти от древно време". (При това елементите на древната алтайска култура в културата на камско-поволжките народи биха могли да са привнесени от далечните им предци, които можем да потърсим сред сейминско-турбинските племена, мигрирали там от пределите на Алтай). В процеса на многовековното съжителство на указаните народи в рамките на едно държавно образувание (орда) те така и не са получили единен исторически етноним. Това може да се дължи на обособеното, а не смесено разселване на тези народи на новата им територия; те дълго време не са се смесвали помежду си, като запазвали своя собствен език, национално самосъзнание и културни елементи. Това се потвърждава косвено от наличието на голям брой говори сред коренното население на съвременен Татарстан. Като тези говори имат ясна локално-териториална фиксация. Главното обаче е, че тук не е имало доминиращ народ, чийто етноним по правило би определи названието на цялата етнотеритория или страна. Имаме основание да предположим, че не само управниците, а и религозно-управляващият елит етнически не са били свързани с разнородното местно население. Разбираемо е, че всички тези фактори, естествено, не са способствали за формирането на единно обобщаващо самоназвание. Още повече, с течение на времето тези народи към началото на XX век плътно са се консолидирали в единна нация с общ литературен език и обша ислямска култура. И в този случай обаче консолидиралият се народ не е получил собствен етноним и върху него се е наложило обобщаващото название "татари". Естествено, това название не е трябвало да се налага на тюркоезичните народи, съхранили своите древни самоназвания, езикови особености и култура.
   
Както вече отбелязахме, след разоряването от ординците на държавното образувание на Велика България от страниците на историческите източници изчезва етнотерминът "българи". Това е могло да се случи по следната причина. По-рано говорихме, че названието "балкар" е било обусловено вероятно от религиозните възгледи на този народ, макар паралелно с него той да е можел да има и някакви други названия. Навръх разоряването на Велика България от ординците част от нейното население, ако съдим по данните от арабско-персийските източници, е изповядвала езичеството (слънцепоклонничеството), основната част са били християни, а неголяма част - мюсюлмани. Независимо от това страната до XIII век се е наричала с езическото наименование Балкария (България). След като станала част от Златната Орда, в самото начало на XIV век цялото й население било обърнато в исляма, както впрочем и цялото покорено население в Ордата. (На висшето християнско духовенство на Ордата начело с митрополита било предложено да се премести в Московия, където за него била учредена специална епархия и специален сан - "митрополит Крутицкий и Коломенский"). Сега вече правоверните мюсюлмани не можели да се наричат с езическото название "балкар", или слънцепоклонници. Затова този етнотермин, както и съответното название на страната, са излезли от обращение. В общуването помежду си бившите българи вероятно са използвали своите родово-племенни названия, а пред външния свят те наричали себе си мюсюлмани.

Оставаме с впечатлението, че етническата основа на казанските татари като народ най-общо се е оформила към XII век на заеманата от тях територия в Средното Поволжие от местните и съседни на тях дълбоко древни тюркоезични племена и народи. Българският компонент в случая не е играел определяща роля.
    В 
някои исторически съчинения с българите се съотнасят бурджаните. Във връзка с това е целесъобразно да разгледаме накратко този етнотермин. Съвременните историци смятат, че арабско-перийските автори от средновековието наричат "бурджани" дунавските българи: "Бурджан е традиционното обозначение на дунавските българи у арабско-персийските автори". Арабският историк ибн-Халдун в последната четвърт на XIV век прави описание на географските карти на ал-Идриси. Ето какво пише той за географското разположение на страната на бурджаните: "На север от Черно море в тази секция е разположена земята на бурджаните, на запад и на изток е Рус. Всички тези страни лежат на бреговете на Черно море. Рус обкръжава земята на бурджаните, като граничи с нея в източната част от тази секция, в северната част на петата секция на седмия климат и в западната част на четвъртата секция на шестия климат". От това съобщение отчетливо се разбира, че страната на бурджаните е била на север от централната част на Северното Причерноморие, от три страни са я обграждали русите и териториално към Балканите тя не е имала никакво отношение.

В съобшението от арабския анонимен автор на "Ахбар аз-Заман" за бурджаните се казва следното: "Що се касае ал-Бурджан, те са от потомците на Йунан, син Яфетов, и тяхото царство е голямо и обширно, те воюват с ар-Рум, ас-Сакалиба, ал-Хазар и ат-Турк, най-силен във война с тях е народът на ар-Рум. Между ал-Кунстантинийа и страната на Бурджаните са петнайсет дни път, а самото царство ал-Бурджан има размери двадесет дни път на тридесет дни път, и цялата област Бурджан е обградена с вал, сред който има проходи, подобни на прозорци, този вал има ров, а селищата се намират зад вала. Хората в Бурджан са огнепоклонници, те нямат свещена книга, конете им, предназначени за война, винаги пасат на пасището и никой не ги язди освен във военно време и ако се намери човек, който е яхнал боен кон по време на мир, те го убиват".

От това съобшение преди всичко следва, че бурджаните са били Юнанови потомци, към които се отнасят и гърците: "Що се касае ал-Йунанийуна, те са древни руми. Те произлизат от потомците на Йунан, син на Нух". Дунавските българи не са били потомци на Йунан, такива са били гърците. Размерите на територията на бурджаните съставяли двадесет дни път на широчина и тридесет дни път на дължина. Ако приемем, че един ден придвижване покрива средно 25 километра, то размерите на страната на бурджаните се получават около 500 на 700 км съответно. Това е два пъти повече от съответните размери на съвременна България. В съобщението се посочва, че разстоянието между страната на бурджаните и Византия е съответствало на 15 дена път или примерно на 375 км. Страната на дунавските българи и Византия винаги са били разположени редом. Следователно не става дума за дунавските българи. Валовете и рововете, с които се защитавал народът бурджани от враговете си, вероятно са "Змийските валове", остатъци от които са запазени до днес в басейна на долното течение на Днепър, тоест в Северното Причерноморие. Бурджаните живеели в поселища, а не в градове - градове са имали дунавските българи. По време цитираното по-горе сведение е написано явно не по-късно от средата на X век и там се съобщава, че "Хората на Бурджан са огнепоклонници и нямат свещена книга...". Приблизително тогава дунавските българи приемат покръстването и като че ли до това време не са били огнепоклонници. Така показаните данни свидетелстват, че бурджаните не могат да са дунавските българи. Това е бил някой съвсем друг народ.

Както вече отбелязахме, по данни от арабските източници територията на разселване на бурджаните се фиксира на север от Черноморското крайбрежие. На тяхна земя се разполагали специфичните отбранителни съоръжения - "Змийските валове". Етнически бурджаните са били по някакъв начин свързани с гърците и това е много важно обстоятелство. Този народ е бил конен и войнствен, водел е непрекъснати войни със съседите си, в това число и Византия. В религиозно отношение бурджаните са били езичници, а, съдейки по етнонима им, са били и тюркоезичен народ.

По-рано вече споменахме, че Херодот на времето фиксира в Северното Причерноморие народ, който той нарича елини-скити. Това са били гърци, смесени със скити, а бурджаните биха могли да са техните потомци. Анализът на съдържанието на съответните писмени източници навежда на мисълта, че е възможно точно тези бурджани в руските летописи да са наречени с обобщаващото външно название "половци". Според данните от историческите източници основната маса половци в периода на ранното средновековие е мигирала от своята територия, но някаква част все пак е останала. Не е изключено преки потомци на тези половци днес да са хората от неголемия народ, наричани днес уруми. Към тази мисъл ни насочва етническата принадлежност на урумите и техият език. Вероятно в някакъв времеви период част от останалите в Причерноморието половци е била принудена да мигрира в Крим и там да се разсели редом с гърците, дошли там от Византия. След присъединяването на Крим към Русия обаче по заповед на Екатерина Втора през 1777 г. всички гърци от полуострова били преселени в Приазовието; оттогава те са известни като приазовски гърци. Сред тези преселници живеят и урумите, които смятат себе си за гърци, но говорят на тюркски (кипчакски или скитски) език.
   Сега да обсъдим семантиката на етнотермините "бурджан" и "уруми". На съставни части първото название може да се раздели по следния начин: бур-джан. Първата съставяща "бур" съответства на кореновата основа на глагола "бурарга" (сека, пробивам и т. н.). Втората съставяща "джан" е тюркоезична дума, в която африкатът "дж" замества или звуците "ш-с", или "г-к". Ако това е така, то в първия случай тази втора съставяща е имала формата "шан", която се явява синоним на думата "дан" и на нашия език се превежда като "знатен". Изходното название ще бъде "буршан" със семантиката "знатните секачи". Във втория случай съставящата е имала формата "сан", което се превежда като "уважение". Изходна форма на това название ще бъде думата "бурсан", или "уважаваните секачи". Донякъде смущаваща е семантиката на първата съставяща "бур". Възможно е в дълбоката древност тази дума да е имала и друго значение от типа "отделните", "отделените".

Етнонимът "уруми" на съставни части се разделя така: ур-уми. Първата съставяща "ур" е един от фонетичните варианти на думата "мъж". Втората съставяща "уми" е изкривената дума "өмə" (община, общинен). Изходната форма на това название е била "урөмə" със семантиката "мъже-общинници". Виждаме, че това е фонетичен вариант на думата "арөмə", която в латински език има формата Roma. От тази форма е бил образуван етнотерминът Romani или Ρωμανοι (романи), с който нарекли римляните и жителите на Мала Азия (византийците). Следва да отбележим, че урумите говорят кипчакски език, а жителите на Мала Азия - на огузки. Това свидетелства, че древните предци на урумите - елините, са могли да заимстват тюркския език от Причерноморските скити.

   То.....нямало Волжка България.....къде пише? Ами тука пише, и на доста още места.
Той, Аспарух, бил сапунена опера...... Вие сте сапунени мехури, тракалъм. От най-розовите.

   Едва ли ще стане до Нова година, но ЩЕ СТАНЕ. Пацан сказал - пацан сделал. Пацан не сделал - значит, не пацан :).
(Пацан идва като наименование от печенегите. Народа го няма, но езикът е жив).

 

   

    

 

 

 












Гласувай:
7



1. mt46 - Материалът е прекалено обемист
04.12.2020 21:53
и не виждам особен смисъл да се превежда на български... Има предостатъчно теории и хипотези по темата... :)
цитирай
2. mt46 - https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BE%D0%BB%D0%B6%D0%BA%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F
04.12.2020 21:55
Смята се, че Волжка България е основана около 660 г. от прабългарския кан Котраг, един от синовете на кан Кубрат. Първите данни за Волжка България дължим на арабските географи от IX век – Хорезми и Ибн Хураздбих, а най-подробен е писалият на арабски език персиец Ибн Руста (началото на X век).[1] Те отбелязват, че прабългарите живеят в гористи местности, нямат изградена държавност и сред тях е проникнал ислямът. Населението на страната се състои от различни племена: прабългари, барсили, есегели, савири, баранджари.[1] Интересни съобщения за прабългарите предава арабският пътешественик Ал-Масуди: „Градът Булгар е разположен на брега на морето Майутис. Виждам, че те са в седмия климат, те са от типа на тюрките. Керваните пристигат в страната им от Хорезм, минавайки през Хорасан или от Хорезм при тях. Но тъй като пътят им пресича становете на други тюрки са принудени до конвоират керваните си“.[2]

Страната става независима едва след като отхвърля васалната си зависимост от Хазарския каганат в края на 9-и или началото на 10 век. През 10 век волжките прабългари разширяват владението си като завладяват няколко фински племена и установяват търговски и дипломатически връзки с русите. Главните градове са Болгар и Сувар, между които, с развитието им като икономически и политически центрове, възниква борба за политическо надмощие. В крайна сметка тя е спечелена от гр. Болгар. През 922 г. волжките прабългари начело със своя владетел Алмуш (от тази година – емир) приемат исляма от арабите. Това е описано от арабския пътешественик Ибн Фадлан в книгата „Трактат“, който разказва как българския цар моли емира на правоверните ал Муктадир да го посвети в религията, да го обучи на истинските закони и да му построи джамия, в която да се моли.[3][4] Това е споменаване на български цар (впоследствие емир), е едно доказателство за изградена монархия във Волжка България по това време.

Според арабския пътешественик Ибн Фадлан волжко-камските прабългари се занимават предимно със земеделие – отглеждат зърнени култури, занимават се с пчеларство, пивоварство и др. Животновъдството също е развито – отглеждат се овце, кози, коне и др. Освен това са развити и търговията и занаятите, но техните средища са основно в два града – Биляр и Сувар. Болгар остава по-скоро политически отколкото търговски център, тъй като той е престолния град. Най-разпространени занаяти са кожарството, дърводелството и металообработването. Волжка България поддържа търговски връзки с Киевска Рус, Китай, Византия, Абасидският халифат, Средна Азия и Западна Европа. През началото на 12 век се водят битки с руските князе за запазването на надмощие в Поволожието.[5]

Политическото развитие на Волжка България не е добре познато поради отсъствието на достатъчно извори. И все пак от малкото и лаконични свидетелства личи възходящото развитите на държавата. Упадъкът на Хазарския каганат през втората половина на X век се отразява благоприятно на Волжка България. Тя разширява територията си по течението на Волга, неин протекторат става дори големият град Саксин по устието на реката. Съседните народи, например башкирите (дн. автономна република Башкиристан в Русия) признават българската власт и се прабългаризират. Основен политически съдружник, както и противник на волжките прабългари през X-XIII век е Киевска Рус и наследилите я формации (най-вече Владимиро-Суздалското княжество).[6] Няма да е неправилно ако се каже, че за Волжка България, Киевска Рус е това, което е Византия за Аспарухова България. Следват периоди на продължителни войни войни с Киевска Рус, които се редуват с периоди на дълъг мир.

През VIII и IX век варяги пътуват до Волжка България и търгуват с нея.[7] Волжка България просъществува до 13 век, когато въпреки решителната победа в т.нар. „Овнешка битка“ в крайна сметка е разрушена от набезите на монголо-татарите. Държавата се разделя на няколко васални, но постоянно бунтуващи се прабългарски княжества и става част от Златната орда. Според хрониките „Джагфар Тарихи“ на Бахши Иман от 17 век, чиято достоверност се поставя под съмнение от съвременните учени, Волжка България става траен васал на монголите и нейните войски участват в походите на Бату в Полша, Великото литовско княжество и Унгария.[8]

Населението на Волжка България възприема кипчакския език, който е разпространен сред представителите на Златната орда, след като те се смесват с жителите на тази държава. Златната орда се състои от различни кипчакски племена, но също и от малка част монголи.[8]

Открити са над 2000 волжко-прабългарски паметници от X-XIV в., от които около 900 селища и 190 городища (укрепени селища), от които 700 селища и 170 городища са от предмонголския период. Паметниците са главно на територията на съвременния Татарстан, както и на Уляновска (200), Самарска (160) Пензенска (70) области и Чувашия (70).
цитирай
3. mt46 - https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BE%D0%BB%D0%B6%D0%BA%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F
04.12.2020 21:57
Някои български псевдоисторици развиват теорията за континуитета между Волжка България и съвременните Татарстан и Чувашия. Според тях упадъкът на Златната Орда води до постепенно разпадане на монголо-татарската империя и образуване на нови държави. През 1361 хан Балат Тимур завладява земите на Волжка България и се превръща в независим владетел. През 1370 – 1376 в тези земи царува Хасан/Осан. През първите десетилетия на XV век на територията на Волжка България израства Казанското ханство Всъщност някои учени правят извода че „от Златната Орда“ отпада Българското ханство, повече известно като Казанско ханство. Появата на тази „татарска“ държава обикновено се свързва с Улуг-Мохамед, който превзема Казан през 1437 – 1439. Новата столица е наречена Болгар Ал Джадид (Нови Болгар). Макар първите владетели да са от татарски произход постепенно държавата наследява традициите на Волжка България. Когато разказват за Казанското ханство летописците често отбелязват „Прабългарите, които наричат и казанци“, „българските князе“, „българските граници“, „Казанците, които са старите българи“ и пр. В Началото на XVI век Казан е принуден да признае върховенството на Москва, а великият княз Василий II прибавя към титлата си и формулата „княз български“ и тя се съхранява чак до края на руските царе през 1917 г.[12]

Пръв значим опит да се възстанови понятието „прабългарски народ“ за казански татари предприема молла Багаутдин Ваисов ал Булгари (1804 – 1893). През 1862 г. той призовава за връщането към арабските корени на исляма от времето на Волжка България и дори организира издаването на „булгарски паспорти“ (такива взимат над 60 000 души), създава и молитвен дом, както и медресе в Казан. Това е т.нар. „Партия на избавлението“[13] която никак не се нрави на руските власти и през 1884 Ваисов е арестуван от царската полиция, насилствено е въведен в психиатрия и там умира през 1893 г. Делото му е продължено от сина му Садир Ваисов, а внук му Гейнан Ваисов през 1917 – 1918 създава движението „Булгар ал джадит“.[14]

Днес в Татаристан и Чувашия се правят опити за преименуване на двете републики във Волжка България, които срещат съпротива на руското правителство. От началото на 90-те години прабългарският въпрос стои на дневен ред в тези земи. Руското правителство се опитва да убеди жителите на Татаристан и Чувашия, че те са татари че нямат прабългарски произход, но има съпротивително движение. През 1994 бе сключен договор за автономия на Татарстан. Татарстан не е признал Руската Федерация и до днес. През време на войната с Чечения Чувашия изтегли своите войници от руската армия – факт показателен, предвид че чувашите са християни.[15
цитирай
4. dobrodan - Здравей, Марине, радвам се, че ме посети :),
04.12.2020 22:05
материалът е разкошен, има и още много. В случая Дроздов избягва готовите теории, което е ценното в погледа му върху историята. Понеже всички ореваха света за писмени източници, ами ето ги. Чудя се дали да оставя книгата като нормален текст, или да посоча и препратките към източниците, откъдето взима цитатите. Ти как би предпочел? Много работа е, но няма да се оплаквам, а ще я свърша :).
цитирай
5. fun1001 - точноо taka!!...когато, почетох Ст Цанев, и ми..светна, още тогава.поздрав, добродане()
04.12.2020 22:10

"Булгар граничи със страната на буртасите. Българите живеят на бреговете на реката, която се влива в Хазарско море и е прозвана Итил, протичаща между страните на хазарите и славяните". Що се касае до произхода на българите, тяхното родословие изглежда е било добре известно на арабите. Съгласно библейската традиция те извеждат българите от Яфетовия род, както сочи ал-Масуди: "Следните народи произлизат от Яфет: ашбан, рус, бурджан, хазрадж, турк, славяни (ас-сакалиба), яджудж и маджудж, фарс, мадян, обитателите на островите в морето и Булгар". От това съобщение следва, че българите са се отнасяли към тюркоезичния народ, както впрочем русите и ас-сакалиба./

аз, имам др теми, по скоро, Бъдещето ме занимава, но, бих желала,
да открия.."връзката" на Болгарии и..хазари, и юдеи ))
ще помагаш ли, приятел..?
благодаря ти за труда, и характера, който проявяваш..инат бОлгар,нема спирка))
цитирай
6. fun1001 - давай още, Зима е, Корона..и Спасение, дебне, от къде ли не.)))
04.12.2020 22:12
dobrodan написа:
материалът е разкошен, има и още много. В случая Дроздов избягва готовите теории, което е ценното в погледа му върху историята. Понеже всички ореваха света за писмени източници, ами ето ги. Чудя се дали да оставя книгата като нормален текст, или да посоча и препратките към източниците, откъдето взима цитатите. Ти как би предпочел? Много работа е, но няма да се оплаквам, а ще я свърша :).

цитирай
7. dobrodan - Докато дишам, Юли :).
04.12.2020 22:14
Няма спиране. Успях да преведа доста книги, особено тарихите, от което съм наистина доволен. До месеци (да не си давам точни срокове, че човек не знае какво му е писано), ще е готова и тая книга. Вътре.......чудеса в палатката. Ще помагам с всичко, което мога, сама знаеш :). Нали?
цитирай
8. dobrodan - Потърпи, моля те :). Още не ми е лесно да се концентрирам и правя тъпи грешки с
04.12.2020 22:20
правопечатането. Ако си спомням правилно, Дроздов се опитва елегантно да представи хуните и хазарите като не чак толкова важни народи за европейската история. Мисля, че това е единият от компромисите, които е трябвало да направи. Хазарска империя не се прави от народ, който предимно развъжда кози, а хуните не са само днешните башкорти или само унгарците. Има още много работа, дано съм жив да свърша колкото мога повече :). Благодаря ти :)!
цитирай
9. barin - Давай така, Добродане. Трябва да се ...
05.12.2020 05:06
Давай така, Добродане. Трябва да се пишат истините за българите.
Поздрави!
цитирай
10. dobrodan - Благодаря, Барин. Значи.....търпение нямам да я направя книгата ;):):).
05.12.2020 09:55
До около поне 2000 г. пр. н. е. нещата за нас почнаха да се изясняват.
За другите народи също какви работи пише :):):)...... Дано скоро!
цитирай
11. iliyanv - Правя спешна заявка - 10000 броя , но на мека трислойна хартия
05.12.2020 12:04
Заявката трябва да бъде достатъчна за "Шекер маала", "Факултета", "Нов път" и "Столипиново". Стискаме палци за успешно преминаване на обострянето.
цитирай
12. dobrodan - На твое място, илияне, бих се засрамил, вместо да повтарям
05.12.2020 13:41
като папагал едно и също. Ако не ти стига багажа и не можеш да четеш, иди в училището в Столипиново и Шекер маала, поне там ще ти покажат как става.
Аз не търгувам с историята. Има достатъчно "приказки от шипковия храст", поръчай си от авторите им.
В Пловдив нали растат шипки? Е те там си търси меката хартия, но проверявай преди да платиш, че по оня край имат трако-гръцка жилка и може да ти дойде възкорава, примерно.
цитирай
13. dulat - Скоро не бях чел по големи безсми...
21.12.2020 01:47
Скоро не бях чел по големи безсмислици , но ето че сега прочетох
цитирай
14. dobrodan - Да си избереш профилно име dulat
21.12.2020 07:19
и да ми пишеш, че това са безсмислици :):):).......
Тепърва има да четеш още. Обещал съм на всички :).
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: dobrodan
Категория: История
Прочетен: 1043720
Постинги: 381
Коментари: 4984
Гласове: 4143
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031