Дамите на снимката са –от ляво надясно: Денка,Тана, Димитринка и Калинка. Господата са: пчеларят Цар Митьо, рибарят Здравко, овчарят Симеон и магаретарят Момчил. Ловецът Стоян е на пусия и ни е взел всички на прицел, слава богу не с чифтето, а с фотоапарата…       



  Отзвук от една другарска среща


                     Истории за овчари, хайдути, жълтици,
                     за армия от милион войници
                     а също и за по-дебелички шарани,
                    за страшни и препускащи глигани,
                    за коледни обяздени прасета
                    и за прекрасни паничеревски мезета.
                    За разлютен фучащ рояк оси 
                    и за отбор юнаци със надупчени глави.
                    И за едно инатливо едревско магаре.

Там някъде, между Острец и Киризлика,
между които и вода от Тунджа блика,
край водно огледало чак зад Ново Село
на западния бряг лежеше китно село.
То с него кой ли може да се мери
ако самардала и мед поиска да намери
или пък щом реши да хване прясна риба,
било шаран, скобар (но само не и чига!)?
Да не разправям, че със вино всяка кръчма
в мазето си държи пет-шест по-едри бъчви.
И докато не пукне в село пролетта
се хвалят всички, че не близвали вода!
Тук смело мога аз да потвърдя,
че в думите им няма грам лъжа!
Защото някога като дете невръстно,
докато на улицата кротко гризках дюля,
бях пръв свидетел как една незнайна буля
със медни менци и кобилица на гръб
цял час се връткаше и циклеше във кръг.
Че в къщата си сутринта, докато беше пила
със винцето бе много прекалила.
    Когато есента в прекрасната позлата
покри с килимите си вред земята
и бъчвите от руйно вино напращяха,
се сбра една компания под обща стряха.
Там бяха Здравко, Тана, Денка и Калинка,
Момчил, Стоян, Симеон и Димитринка.
И даже Бирника зарязал бе пчелите,
че и на него да му срещнат там очите.
Не бяха срещали се заедно от купчина години,
далеч един от друг животът им бе минал.
Ала съдбата някога ги бе събрала
и общи спомени на всички бе раздала.
Сега на вас аз мога кратко да разкрия
как като деца вършееха по селската кория.
Препускаха на воля кой където свари
за да окъсат пролетните минзухари.
Дали си ти момче или момиче
без разлика береш от блатното кокиче.
Във селото им нямаше вълшебен замък,
затуй пък ходеха през лятото до Мечи камък.
Едва ли с друго селото им бе в прилика,
защото има си и хълма Киризлика.
От Средна-та гора беряха ценни билки.
Напролет с люляк пълнеха кошове и престилки.
И всички – от големи, та до малък фарфалак,
с игрите си огласяха селото, че и целия Брестак.
Компанията им не беше многобройна,
но с времето бе станала улегнала, спокойна.
Освен снега по върховете, а пък и среброто,
във спомените си откриваха със радост и доброто.
Кой, как, с кого къде е бил, а и кога?
Край масата им вихреше се шумна веселба.
Ракията и виното се лееха безспир
като неземен изцеляващ еликсир.
Та докато поредната си чаша аз налея,
на мен или на някой друг му хрумна таз идея
тъй както около масата сме се понаредили
истории да си разкажем, щом вече сме ги наумили.
Дали ще е поука, приказка или пък случка славна,
най-важно беше тя да е забавна.

Пръв взе реда приятелят ни Симеон.
Не знам дали е имал някога акордеон,
но пък със гайдата си денем пред овцете
вървеше бодро, боднал в шапка цвете.
Той беше як овчар и в пиенето пръв юнак
и бе засукал гордо своя бял мустак.

Историята за Козята стена на Симеон

„Край Ново село, покрай Козята стена
на всички е известно, че е текла някога река.
И за да минеш там през нея без да лееш пот,
отдавна били построили речен брод.
И някога, във много стари времена
от там минавал пътят на султанската хазна.
Хайдутите веднъж нападнали кервана
и взели златото, що било за султана.
Било то много, цели девет мулешки товари,
в торби и в поясите сложили кой колко свари,
но чак за толкоз злато нямали те сили
и нейде покрай Козята стена останалото скрили.
Не знаем где, но явно са го закопали
и после в планината всички се прибрали.
След много, много дълго време
един овчар отвел там стадото му да подреме
че в жегите по пладне, щом много слънцето пече,
е редно стоката на сянка да се заведе.
Та докато на сянка стадото пладняло
и кучето пазач се нейде запиляло.
Когато свършила приятната почивка,
щом кучето видял, овчарят скокнал със усмивка.
Че там, където кожата покрай врата му била наранена
видял една проблясваща жълтица залепена.
Дали е търсил още злато младият овчар, не знаем,
че щом парата пипнем, ние хората си траем.
Но явно е, че покрай жълтицата мълвата
се е разнесла бързо по селата.
Защото от тогава, та и чак до днеска
във околността копаят, сякаш имат треска.
Защото още от отколешните времена се знае
че за товар от злато струва си да се копае.
А както вероятно ще си спомните сега мнозина,
то винаги товарите са седем, девет или пък дузина!
Но всичко легна вече под дълбоката вода
и тя навеки охлади на иманярите страстта.
Така че, кой копал – копал!
Водата вече е прибрала своя дял.

Затуй ще кажа – радвам се, че се събрахме!
Че за пореден път се днес видяхме
И грамче нямам намерение да крия,
че ми е празна чашата с ракия.
Със стари дружки глътката върви,
а и мезето много ми се услади.
Затуй шишето дайте със ракията или с виното
заради честта на нас, а и на селото,
ще пия аз за вас да сте ми живи, здрави.
Кой следващата случка ще разправи?

Ей, че добре го каза Симеоне,
а пък и на теб – сполай,
чу се на масата от онзи шумен край.
Че ако някой някога е бил дете във китно село,
не му е писано на неговото чело.
А ако знаеш селска някоя история,
без разлика дали е истина, или фантасмагория
добре ще е да я разкажеш тука,
а ние ще те слушаме. Наслука!

От масата, без много да се бави ,
След Симеон и Митьо се изправи.
И рече ни - Приятели,
аз искам вашето благоволение,
за да направя кратко изявление.

Историята за пчелите на Митко Бирника

Ще кажа нещо силно, но не ме съдете,
че щом го кажа, знам че ще ме разберете.
Това да си пчелар наистина е привилегия
но ако не познаваш занаята, чака те трагедия.
Че тези същества са някаква магия,
която хората все търсят да открият.
Те още от най-древни времена
ни дават таз божествена храна.
От мене знайте, че Омир и Демокрит
и Аристотел, Хипократ и Тукидит -
да не изброявам цялата дружина,
обичали да пийват медовина.
Но знаете, че аз съм стар пчелар
и зная да добивам този божи дар.
Затуй, от днеска моля, викайте ми „Цар“!
На цял милион пчели съм господар.
Че мойте многохилядни пчелици,
са и работници, а също и войници.
Със други думи, имам аз войска
въоръжена със заострени жила.
Ех , вярно, нямам царство и дворец,
на челото ми няма позлатен венец.
Ала зимъска падне ли снега,
аз всяка сутрин хапвам от меда.
А пък мазето, вместо със жълтици,
догоре пълно ми е с медни пити.
Буркани, центрофуги, тенекии
и всевъзможни сложни щуротии.
Че на пчелата за да вземете меда,
ви трябват най-засукани неща.
Затуй от днеска викайте ми „Цар",
„Цар Митьо, на пчелите господар“!
Е, аз приключих, ако разрешите.
И ха наздраве!
Да ви споходят щастие, любов!
Ще сядам. Чакам разказвача нов.

До мене беше седнал пък Момчил.
Яката му бе в кожа от чинчил,
косата си не беше сплитал в плитки,
кален бе в яки профсъюзни битки
и във ЖП депото в Старата Заара,
му сърбаха чат-пат солената попара.
След Митьо Бирника той бавно се изправи,
и обясни какво ще ни разправи.

Историята  за магаретата на Момчил

Аз съм от Едрево-прекрасно малко село!
Белязано си е на мойто чело.
С Иван Папаза сме си стари дружки,
приятели големи, не наужким.
До Паничерево във пек и мраз
вървяхме всеки ден, за да пристигнем в клас.
А пък подир това - след часовете,
лудеехме дордето слънце свети.
Тук знаят, че с Иван сме братовчеди,
от нас пищяха всичките съседи,
защото лятоска покрай игрите
на всички им пострадваха лехите.
Магарета на село има колко щеш,
ала запънат ли се, ти ще разбереш,
че от магарето на този шарен свят
едва ли има по-голям инат.
Във приказките ги изкарват мъдреци
или пък ненадминати певци
Ала във нашия реален свят,
най-често ги запомнят със инат.
Големи, малки, черни или сиви
те до едно са всички инатливи.
Ако си ходил някога по воденици,
да смелиш зърно на брашно и трици
и после във чувалите мливото
за да откараш лесно до селото,
ще трябва пак на някое магаре
умело на гърба да го стовариш.
Но ако добичето е инатливо
ще пръсне бързо ценното ти мливо.
Освен това си има правила :
"- Не стой на сгода покрай задните крака!"
Ала с братчеда ние бяхме смели
тъй сякаш всичко вече сме видели.
За нас туй всичко бе една шега
и не важаха чужди правила.
Един ден, луди двамата от скука
се ровехме на двора из боклука
и хванахме в шепи не една
голяма, конска, бръмкаща муха.
А дяволът, невидим за окото,
неспирно ни нашепваше в ухото:
"Постъпката ви ще е най-юнашка
щом ги поставите под нечия опашка!"
Сега, ще се досетите, аз зная,
къде бе таз опашка? Най-накрая!
Да, да ! Над ... му! Точно там!
Макар че от тогаз не ща да знам!
Щом двамата отворихме ръцете
току отзад, на Марко до нозете,
и бръмнаха онез ми ти мухи,
небесен огън да ги изгори!
Край нас настъпи страшна олелия,
щом под опашката му се навряха тия
подплашени и бръмкащи мухи.
Магарето набързо хвърли два-три къча,
за малко от света да ни отлъчи!
Аз се намерих нейде на тревата,
а пък Иван бе ритнат във устата!
То, петалото е кат" боздуган!
Така болезнено рабрахме го с Иван!
Това магаре в миг ни попиля
като завършек на невинната игра!

Дали е истина? Попитайте Иван.
Аз не излъгах, щеше да е срам!
И аз ще пожелая да сте живи, здрави!
Кой друга случка тук ще ни разправи?

А до Момчил, от другата страна
със пълна чаша вино във ръка
поседнал беше нашият Стоян
и рече ни - приличам ли на ням?
Вий всички тук разказахте по нещо
и чувствам, че край мене е „горещо“.
Аз на подканите ви няма да откажа
и ловна случка също ще разкажа:

Историята за глигана на Стоян Бойчев

Вий всички знаете, че моята любов
е щом съм в село, да участвам в лов.
От Мечи камък, Ямурджа и Киризлика
дружината ни с пушките се скита.
Там ходим дружно от пусия на пусия,
а най-накрая си жабуркаме ракия.
Ще ви разкажа аз, да вярва който ще,
как ей-й-й такъв глиган аз гръмнах с тез ръце.
Към мен се бе затирил той, бедняка
ала не знаеше какво дърво го чака.
На таз пусия, дето бях се спрял
пред мене имаше дърво с дебел чатал.
Щом този звяр към мене се завтече
с огромното си тяло, ей, човече!
Бях се отписал! Майко мила!
Към мене тичаше със страшна сила.
Той искаше с крака да ме прегази,
със глигите си остри да ме смушка.
Със зурлата да ме разкъса, да ме схруска.
Посоката нацелил беше той и се завтече.
Ала чатала със дървото бе пред мен, човече.
Късметът бе стоял на пост пред мен !
Не беше днес последният ми ден.
Глиганът във дървото яко се заклещи.
Но както знаете, в лова сме ние вещи.
А аз не чаках много и с чифтето,
го гръмнах мигом право във сърцето.
Дружината край мене се събра,
и на глигана бързо кожата одра.
Два дена кълцахме го на пържоли и мезета.
Така завърши славно моята вендета.
Дано на никого не съм аз досадил,
с историята как глигана съм убил.
Безкрайно съм щастлив, че заедно сме тука
Дано в лова сме винаги наслука!
Сега ще пия да сте живи, здрави!
Кой следващата случка ще разправи?

Накрая аз реших да се обадя. И рекох -
тъй и тъй сме вече в темата „прасета"
и тъй наречената „коледна вендета".
За нея искам да разкажа аз,
макар че е позната тя за вас.
Че коледни гощавки всяка зима
от вас са правили наистина мнозина.
Ала за случката, която помня аз,
ще трябва да съм бил във трети клас.

Историята за прасето на Здравко

Съседите си колеха прасето.
Събраха се във двора помагачи,
но то да се предаде в курбан, съвсем не рачи.
Във групата се вдигна силна врява.
И изведнъж, баща ми се задава
възседнал смело като кон прасето,
препускаше в галоп, тъй сякаш са в полето.
А помагачите подтичваха отзад.
Комично, като в някой маскарад.
Такъв ездач едва ли сте видели.
А да пояздите прасе, не бихте и посмели.

Историята за осите в Генчовия двор

А с Генчо лелин Златин пък веднъж,
когато сутринта бе поваляло дъжд,
за разлика от обичайните игри
решихме да се сбием със рояк оси.
В дувара им, на портата отдясно,
те населяваха две ниши тесни.
Но от сутринта бе дъжд валял
и улицата цяла бе във кал.
Щом пекна слънцето и почнаха игрите,
в далечна паша хвръкнаха осите.
Тогаз отборът ни реши да ги накаже
като със кал гнездото им замаже.
А после, кротко спрели отстрани
да се любува на роякa от оси.
Задачата в началото бе много лесна,
щом всеки шепа кал върху дувара плесна.
Там, точно дето беше входът на гнездото,
бе станало едно петно широко
от кал и малки примеси със глина.
След туй, въодушевената дружина
застанала наблизо отстрани,
увличаше се в детските игри.
Дали след час, след два или след три
покрай дувара вреше от оси.
Бръмчаха люто, търсещи гнездото,
но ние имахме сърце широко.
В знак на примирие, а пък и що да сторим,
решихме пак гнездото да отворим.
Със пръчка бутахме по тесния отвор,
калта за да съборим в Генчовия двор.
Ала съвсем резонно, ятото с осите
започна да ни жили яко по главите.
След малко нашата задружна чета
бе изпонадупчена като решето.
От болка двамата крещяхме в хор
и чуваше се чак в училищния двор.
Не зная раните на Генчо как ли ги лекуваха,
но в мислите ми пак току изплуваха
картините, как майка ми със чесън, лук, оцет
опитваше да ми приготви лек.
И оттогава знам и помня досега,
да не закачам малката оса!

и историята за шарана

Веднъж пък, някъде зад Киризлика
със въдицата дълго аз се скитах.
Че в язовира има сом, шаран, амур
платика, щука, каракуда и костур.
Кибичих с часове и хвана се шаран.
Като прасе сукалче беше той голям.
Щом го видях, очите ококорих.
Да го измъкна на брега цял час се борих.
Опънал кордата, се бори упорито.
Във вира да ме завлече, той сто пъти опита.
Като влекач на кораб дърпаше горкият,
ала на мен не ми минават никак тия.
Бях плувнал в пот, измъчен, изтощен.
Ала късметът беше с мене този ден!
Накрая кепче някой ми подаде
и тъй, да го извадя на брега ми се удаде.
А после, като тръгвах за дома
от тежест скъса моята торба.
Във къщи също имахме проблем.
Че нямахме тава, в която да го опечем.
Той беше толкова голям и пълен със хайвер.
Три дни го хапвахме, опечен със пипер.
Така завършвам разказа си аз
и нека щастието все да е със вас!

Но в края, искам да добавя още два три щриха
покрай това, как спомените ни се опресниха.
Че всичко, що се спомена, било е част от тях.
И никой не излъга и не стори грях.
Във приказките имаше имане и овчар,
голямо куче, стадо и пчелар
и пчелни пити със килийки във редици,
работнички, царици и войници,
ловци със пушки, гончета дружина,
ракия, язовир, пържоли, медовина,
а още и хайдути, натоварени катъри
и цяло село с своите кахъри,
незнайна буля с менци на гърба,
въртяща се във кръг, изгубила ума,
магаре със самар, мливо и воденици,
чували със брашно за хляб или със трици,
рояк оси, настръхнали и зли,
отбор юнаци със надупчени глави,
обяздено прасе, шарани във тава,
но важно бе, че падна веселба.

От как се срещнахме, измина много време.
То бяга като кон, дори за миг не дреме.
Да вдигнем чашите и нека да сме здрави!
И нека догодина пак сме прави.

Какви ли случки пак ще си разправим?

             Посвещавам на всички мои приятели от с. Паничерево и с.Едрево, с които като деца "вършеехме" из Киризлика, Корията и Брестака.
 
Здравко Арнаудов, 15 май 2021 - 30 Октомври 2021, София